— Не проумявам, Хенри, защо не основаваш фирмата за недвижими имоти, за която толкова мечтаеше?
— Не мога. Сега не му е времето. Пазарът на недвижими имоти е замрял.
— Повтаряш го близо от година. Чудя се дали някога този пазар ще се оживи.
— То оставаше и да не се оживи! Да ти призная, трябва ми малко капитал, с който да започна. Ако ми дадеш назаем пари, започвам още утре.
— Невъзможно е, Хенри. Знаеш какви са условията в завещанието на Ричард — спряха да ми отпускат месечната сума, предвидена в него, веднага щом се омъжих за теб. Сега разполагам само с капитала.
— Ако ми дадеш малко от него, всичко ще тръгне като по вода. Не забравяй и че ненагледното ти отроче разполага с цели двайсет милиона, пък били те и в попечителски фонд.
— Както гледам, добре си осведомен за парите на Уилям.
— Стига, Ан, дай ми възможност да ти бъда съпруг. Не ме карай да се чувствам на гости в собствения си дом.
— А твоите пари къде са, Хенри? Нали уж твърдеше, че имаш достатъчно, за да създадеш фирмата.
— Винаги си знаела, че като финансови възможности не мога да се меря с Ричард. Навремето, Ан, се кълнеше, че това не е важно за теб. „Ще се омъжа за теб, Хенри, ако ще и да си последният бедняк“ — изимитира я той.
Ан се разплака, а Хенри се опита да я утеши. Цяла вечер тя прекара в обятията му — двамата обсъждаха въпроса. Ан успя да си втълпи, че е скъперница и не се държи както подобава на една съпруга. Имаше предостатъчно пари, надали щеше някога да ги изхарчи, толкова ли не можеше да даде малко от тях на мъжа, с когото бе свързала живота си?
Водена от тези мисли, се съгласи да даде на Хенри сто хиляди долара, с които той да регистрира фирма за недвижими имоти в Бостън. За месец съпругът й нае хубава нова кантора в един от най-скъпите квартали на града, назначи служители и започна работа. Не след дълго вече се познаваше с политиците и другите собственици на фирми за недвижими имоти в Бостън. Обсъждаха невижданото търсене на земеделски земи и това ласкаеше Хенри. Ан не държеше да общува точно с такива хора, затова пък съпругът й бе много доволен от връзките, които е създал, и като че ли жънеше успехи в новото поприще.
Уилям, който сега бе на четиринайсет, вече караше третата си година в частното училище „Сейнт Пол“ и бе шести по успех в класа и първи по математика. Утвърждаваше се все повече и в Дружеството на спорещите. Веднъж седмично пишеше на майка си писмо, в което й съобщаваше за успехите си — задължително го адресираше до госпожа Ричард Каин и отказваше да признае на Хенри Осбърн дори че съществува на този свят.
Ан се колебаеше дали да го обсъди със сина си и всеки понеделник вадеше крадешком писмото от пощенската кутия, така че Хенри да не види плика. Надяваше се, че с времето Хенри ще спечели симпатиите на Уилям, после обаче разбра колко напразни са надеждите й. В едно от писмата синът й искаше разрешение да прекара лятната ваканция у своя приятел Матю Лестър. Молбата му бе тежък удар за Ан, тя обаче реши да не й отдава голямо значение и склони, нещо, което съпругът й подкрепи.
Уилям мразеше от дън душа Хенри Осбърн. Радваше се, че той не стъпва в пансиона — само това оставаше, другите момчета да видят майка му с този тип. На Уилям му стигаше, че волю-неволю трябва да живее под един покрив с него в Бостън.
За пръв път, откакто майка му се беше омъжила повторно, Уилям очакваше с нетърпение ваканцията.
Семейният пакард на Лестърови ги откара с Матю до летния лагер във Върмонт. По пътя Матю попита нехайно своя приятел какво ще прави, когато завърши „Сейнт Пол“.
— Как какво! Ще бъда отличникът на класа и вече ще съм спечелил стипендията по математика „Хамилтън“ за Харвардския университет — отвърна без колебание Уилям.
— Защо отдаваш такова значение на това? — попита невинно Матю.
— Защото баща ми е постигнал и трите неща.
— Щом надминеш баща си, аз ще те запозная с моя.
Уилям се усмихна.
Двете момчета прекараха във Върмонт един весел, изпълнен със забавления месец, през който играха на какво ли не, като се почне от шаха и се стигне до американския футбол. После заминаха за Ню Йорк — щяха да останат до края на ваканцията у Лестърови. На вратата ги посрещнаха икономът, който нарече Матю „господарю“, и дванайсетгодишно луничаво момиченце, което пък му викаше Шишко. Уилям прихна — приятелят му беше слаб като върлина, докато момиченцето наистина бе доста пухкаво. То му се усмихна, при което се видя шина, скрила почти изцяло зъбите.