— Ще изпусна жизненоважна сделка, ако не получа незабавно парите — рече той на жена си.
— Но, Хенри, това е всичко, което ми е останало. Дам ли ти ги, няма да притежавам и пукнат грош.
— Само къщата струва над двеста хиляди. Би могла още утре да я ипотекираш.
— Къщата е на Уилям.
— Уилям, Уилям, Уилям! Тъкмо да успея, и някакъв си Уилям все ми застава на пътя — викна Хенри и излезе с гръм и трясък.
Прибра се разкаян след полунощ и каза на Ан, че предпочитал тя да задържи парите и той да се разори, само и само да останат заедно. Ан се успокои от думите му и по-късно двамата се любиха. На другата заран тя подписа чек за сто и петдесет хиляди долара, като се мъчеше да забрави, че сега вече е без пукната пара — поне докато Хенри не спечели от сделката. Но ще не ще, все пак се запита дали е чисто съвпадение, че мъжът й й е поискал точно сумата, останала й от наследството.
Следващия месец цикълът й се забави.
Доктор Маккензи беше разтревожен, но се постара да не го показва, бабите пък бяха ужасени и изобщо не се постараха да го крият, колкото до Хенри, той бе на седмото небе от щастие. Закле се пред Ан, че това е най-прекрасното нещо, случвало му се някога, и дори изяви желание да изгради новото детско отделение в болницата, както бе възнамерявал и Ричард, преди да загине.
Уилям научи новината от едно писмо на майка си и цяла вечер седя умислен. Не посмя да сподели дори с Матю какво го мъчи. Следващата събота сутринта с изричното разрешение на главния възпитател — господин Раглан, по прякор Сръдльото, той се качи на влака за Бостън и след като пристигна, изтегли от спестовната си книжка сто долара. Сетне отиде в юридическа кантора „Коен, Коен и Яблонс“ на Джеферсън стрийт. Старши съдружникът — господин Томас Коен, висок кльощав мъж с черна грива, бе доста изненадан, когато Уилям бе въведен в кабинета му.
— Никога досега не ме е наемал шестнайсетгодишен клиент — подхвана господин Коен. — За мен това е новост… — Той се подвоуми. — Господин Каин — произнесе адвокатът с доста голямо усилие. — Особено при положение че баща ви… Как ли да се изразя… Баща ви не бе известен като човек със симпатии към моите събратя по вероизповедание.
— Баща ми — възрази Уилям — винаги се е възхищавал на постиженията на еврейския народ и в частност уважаваше изключително много вашата кантора, когато тя представляваше интересите на негови съперници. Многократно съм го чувал да споменава името ви. Тъкмо заради това избрах вас, господин Коен, а не вие — мен. Не е ли достатъчна гаранция?
Господин Коен забрави начаса, че има насреща си шестнайсетгодишно хлапе.
— Така си е, така си е. Струва ми се, че мога да направя изключение за сина на Ричард Каин. Какво обичате?
— Бих желал да ми отговорите на три въпроса, господин Коен. Първо, искам да знам дали ако майка ми, госпожа Хенри Осбърн, роди дете, било момче или момиче, то ще има някакви законови права върху попечителския фонд на семейство Каин. Второ, имам ли по закон някакви задължения към господин Хенри Осбърн, произтичащи от това, че той е женен за майка ми, и, трето, на каква възраст мога да поискам господин Хенри Осбърн да напусне дома ми на Луисбърг скуеър в Бостън?
Пачето перо на Томас Коен препускаше шеметно по листа хартия пред него, като пръскаше сини капки върху вече зацапаното с мастило писалище.
Уилям остави пред адвоката сто долара. Той бе стъписан, но взе банкнотите и ги преброи.
— Харчете ги предпазливо, господин Коен. Щом завърша Харвардския университет, ще имам нужда от добър адвокат.
— Значи вече сте приет в университета, господин Каин! Честито! Надявам се и моят син да учи там.
— Не, още не съм приет, но и това ще стане подир две години. След седмица ще се върна в Бостън, за да се видя с вас, господин Коен. Ако чуя от някой друг, освен от вас нещичко по въпроса, можете да смятате, че познанството ни е приключило. Приятен ден, драги ми господине.
Томас Коен понечи да му пожелае същото, но още преди да е изрекъл думите, Уилям вече бе затворил вратата след себе си.
След седем дни Уилям се върна в адвокатска кантора „Коен, Коен и Яблонс“.
— А, господин Каин! — възкликна Томас Коен. — Радвам се да ви видя отново. Едно кафенце?
— Не, благодаря.
— Тогава да пратя да ви донесат кока-кола?
Лицето на момчето остана безизразно.