— Да не се отклоняваме, да не се отклоняваме — рече донякъде смутен адвокатът. — Поразпитахме тук-там, господин Каин, с помощта на една много уважавана частна детективска агенция — тя ни съдейства да открием отговорите на въпросите, които ми зададохте и които не бяха чисто академични. Със спокойна съвест мога да кажа, че разполагаме с всички отговори. Поинтересувахте се дали детето на господин Осбърн, ако вашата майка му роди такова, може да има претенции върху имуществото на семейство Каин и по-точно върху попечителския фонд, завещан ви от вашия баща. С една дума, не може, ала госпожа Осбърн е в правото си да завещае на когото реши половината милион, оставен й от вашия баща. — Адвокатът вдигна очи. — Но сигурно ще ви бъде интересно, господин Каин, да узнаете, че през последната година и половина вашата майка е изтеглила до последния цент петстотинте хиляди долара от личната си сметка в банка „Каин и Кабът“. Ние обаче не успяхме да установим какво е направила с парите. Не е изключено да е решила да ги внесе в друга банка.
Уилям изглеждаше стъписан — първият признак, че е загубил самообладанието, възхитило адвоката.
— Няма причини да го прави — отсече момчето. — Парите със сигурност са отишли у един човек.
Томас Коен продължи да мълчи. Очакваше да чуе още нещичко, ала Уилям се окопити и не каза нищо повече, затова адвокатът продължи:
— Отговорът на втория ви въпрос е, че нямате никакви лични или правни задължения към господин Хенри Осбърн. Според завещанието на баща ви, докато навършите двайсет и една години, вашата майка е попечителка на фонда заедно с господин Алан Лойд и с госпожа Мили Престън, кръстниците ви, които още са живи.
Томас Коен отново вдигна очи. Лицето на Уилям и този път беше безизразно. Адвокатът вече бе усетил, че това означава да продължава нататък.
— И трето, господин Каин, не можете да изгоните господин Осбърн от Бийкън Хил, докато той е женен за майка ви и живее с нея. След смъртта й имотът преминава по право във ваше владение. Ако той още е жив, можете да го помолите да напусне. Според мен отговорих на всичките ви въпроси, господин Каин.
— Благодаря ви, господин Коен — отвърна Уилям. — Признателен съм ви, че свършихте такава чудесна работа и не разгласихте посещението ми. А сега, може би ще ми кажете какви са хонорарите при вас.
— Стоте долара не покриват всички разходи, господин Каин, ние обаче сме убедени, че ви чака славно бъдеще и…
— Не искам, господин Коен, да съм длъжник на никого. Отнасяйте се към мен като към човек, с когото може и да не работите никога занапред. И така, колко ви дължа?
Адвокатът се замисли.
— При тези обстоятелства щяхме да ви вземем, господин Каин, двеста и трийсет долара.
Уилям извади от вътрешния си джоб шест банкноти от по двайсет долара и ги подаде на Коен. Този път той не ги брои.
— Благодарен съм ви за помощта, господин Коен. Сигурен съм, че ще се срещнем отново. Приятен ден, господине.
— И на вас, господин Каин. Разрешете да отбележа, че никога не съм имал честта да се срещна с именития ви баща, ала сега, след като работих с вас, искрено съжалявам, че не съм го познавал.
Уилям се усмихна и видимо омекна.
— Благодаря ви, господине.
Цялото време на Ан бе погълнато от подготовката за бебето — тя бързо се уморяваше и почиваше дълго. Попиташе ли Хенри как върви фирмата, той винаги й даваше някакъв правдоподобен отговор колкото да я увери, че всичко е наред, без обаче да се впуска в подробности.
Сетне една заран неподписаните писма започнаха да пристигат отново. Този път те съдържаха повече подробности, имената на жените, с които Хенри излиза, и местата, където се среща с тях. Ан ги гореше още преди да е запомнила имената и местата. Не искаше да повярва, че мъжът й изневерява точно когато тя износва детето му. Някой им завиждаше и лъжеше, за да натопи Хенри.
Писмата продължаваха да се получават, понякога съдържаха нови имена. Ан все така ги унищожаваше, но мисълта за тях я глождеше все повече. Искаше й се да обсъди с някого нещата, но не се сещаше за човек, на когото да се довери. Бабите щяха да се възмутят от дън душа, още повече че недолюбваха Хенри. Алан Лойд от банката надали щеше да разбере Ан, все пак беше стар ерген, а колкото до Уилям, той бе съвсем малък. Ан не знаеше към кого да се обърне. Веднъж присъства на една от сказките на Зигмунд Фройд и й мина през ума да отиде на психоаналитик, но не подобаваше на представителка на рода Лоуел да обсъжда семейните си неприятности с човек, когото изобщо не познава.