— И как научи? Самата аз не знаех.
— Защото не четеш, скъпа, дребния шрифт. Да ти призная, и аз узнах наскоро. Съвсем случайно Мили Престън, нали е кръстница на Уилям, ми разкри някои подробности от завещанието, а както се разбра, е и попечителка на фонда. Бях доста изненадан. А сега да видим дали можем да се възползваме от положението. Мили обеща да ме подкрепи, стига ти да нямаш нищо против.
На Ан й призля само като чу името на Мили.
— Според мен не бива да пипаме парите на Уилям — рече тя. — Никога не съм смятала, че имам нещо общо с фонда. Предпочитам и занапред да не се занимавам с него и да оставя банката сама да влага лихвите, както е било досега.
— Защо да се задоволяваме с инвестициите на банката, при положение че от кметството ми предлагат такъв изгоден договор — изграждането на болница? От моята фирма Уилям ще спечели много повече. Сигурен съм, че и Алан е на същото мнение.
— Не знам на какво мнение е. Както винаги, бе много сдържан и предпазлив, макар и да подчерта, че договорът е твърде изгоден и ще бъде чудесно, ако го спечелиш ти. Смята, че имаш големи шансове.
— Точно така.
— Но настоя първо да види счетоводните ти книги и чак тогава да вземе окончателно решение. Попита и какво е станало с моя половин милион.
— С нашия половин милион, скъпа, всичко върви по вода, както много скоро ще се убедиш сама. Утре сутринта ще изпратя книгите на Алан, нека сам ги прегледа. Можеш да бъдеш сигурна, че ще бъде във възторг.
— Дано, Хенри, заради нас двамата — отвърна Ан. — Нека изчакаме и да видим какво ще каже, знаеш, че винаги съм му се доверявала.
— Доверяваш се на Алан, но не и на мен.
— Няма такова нещо. Не исках да…
— Само се пошегувах. То оставаше да не се доверяваш на собствения си съпруг!
На Ан й се доплака. Пред Ричард винаги бе сдържала сълзите си. Сега пред Хенри дори и не се опита.
— Дано всичко е наред. Никога не ми се е налагало да мисля за пари, а сега не ми е до това. От бременността е, чувствам се много уморена и потисната.
Хенри веднага се престори на загрижен.
— Знам, знам, скъпа. Не искам да се притесняваш за фирмата, остави това на мен, сам ще се оправя. Виж какво, защо не си легнеш по-рано, ще ти донеса вечерята в кревата. Тъкмо ще мога да се върна в кантората — да взема счетоводните книги, та да ги покажа още утре сутринта на Алан.
Ан наистина си легна, но щом Хенри излезе, дори не се опита да заспи и въпреки умората седна в леглото и зачете един от романите на Синклер Луис. Знаеше, че мъжът й ще стигне в кантората за четвърт час, затова изчака цели двайсет минути и чак тогава набра телефонния номер. Телефонът звъня близо минута.
След двайсетина минути младата жена опита отново, но и този път не вдигна никой. Продължи да набира номера през двайсет минути — все така безуспешно. В съзнанието й горчиво прокънтяха думите на Хенри за доверието.
Най-сетне, някъде към полунощ мъжът й се прибра и трепна, когато видя, че Ан още седи в леглото и чете книга.
— Не биваше да стоиш будна и да ме чакаш.
Целуна я страстно. На Ан й се стори, че долавя мириса на парфюм — или може би бе станала прекалено мнителна?
— Наложи се да поостана малко повече, не успях да комплектувам книжата, които Алан ще ми поиска. Проклетата секретарка, забутала, моля ви се, папките в друго чекмедже.
— Сигурно ти е било самотно да седиш до среднощ в кантората — отбеляза Ан.
— Е, не е толкова страшно, стига работата да си струва — рече съпругът й, после си легна и й обърна гръб. — При всички положения ти спори повече, ако телефонът не звъни час по час и не те прекъсва.
След броени минути вече спеше непробудно. Ан продължи да лежи, вече твърдо решена да осъществи плана, който си бе набелязала следобед.
Когато на другата сутрин Хенри отиде на работа — всъщност Ан вече не знаеше къде точно ходи мъжът й — тя разлисти „Бостън Глоуб“ на страницата с обявите. Сетне вдигна телефона и си определи среща, отвела я малко преди обяд в южната част на Бостън. Младата жена бе изумена колко порутени са сградите тук. Никога досега не бе стъпвала в южните квартали и ако обстоятелствата не се бяха стекли така, сигурно щеше да си умре, без изобщо да знае, че те съществуват.
Тя се приближи до малко дървено стълбище, осеяно с клечки кибрит, угарки и боклуци, нахвърляни сякаш за да покажат накъде да върви, и се качи при врата с матово стъкло, на която с големи черни букви пишеше: „Глен Рикардо“, и отдолу: „Частен детектив (регистриран в щат Масачузетс)“. Ан почука тихичко.