— Влез, отключено е — провикна се някой с гърлен дрезгав глас.
Ан влезе. Зад писалището седеше мъж, който си бе изпружил краката върху него и четеше някакво списание, явно със снимки на момичета. Щом съгледа Ан, пурата насмалко да падне от устата му. За пръв път в кантората му влизаше палто от норки.
— Добро утро — поздрави човекът и скочи като попарен от стола. — Казвам се Глен Рикардо. — Надвеси се над писалището и протегна на Ан космата ръка с жълти от тютюна пръсти. Тя я пое, доволна, че е с ръкавици. — Имате ли уговорена среща? — попита мъжът, не че имаше някакво значение.
Беше готов да посъветва едно палто от норки и без предварително записан час.
— Да, имам.
— Значи вие сте госпожа Осбърн. Ще си съблечете ли палтото?
— Предпочитам да остана с него — отвърна Ан. Не виждаше къде Рикардо ще го сложи, освен може би на пода.
— Ама разбира се, разбира се.
Ан го погледна крадешком, докато той сядаше отново зад писалището и палеше поредната пура. Беше облечен в долнопробен светлозелен костюм, носеше шарена вратовръзка, косата му беше мазна. Младата жена се зачуди какво изобщо търси тук.
— Е, какво ви води насам? — подхвана Рикардо, след като се зае да остри с тъп нож късичко моливче. Стружките западаха навсякъде, само не и в кошчето за боклук. — Какво сте изгубили, кучето, накитите или съпруга си?
— Първо, господин Рикардо, искам да се уверя, че мога да разчитам на пълната ви дискретност — отвърна Ан.
— Ама разбира се, разбира се, то се знае, че можете да разчитате — рече детективът, без да вдига очи от все повече смаляващото се моливче.
Ан си помисли, че ще изпищи, ако той повтори още веднъж това „ама разбира се“. Пое си дълбоко въздух.
— Напоследък получавам анонимни писма, в които се твърди, че мъжът ми ми изневерява с моя близка приятелка. Искам да знам кой изпраща писмата и дали има някаква истина в обвиненията.
Камък й падна от сърцето, че най-сетне е изрекла за пръв път на глас опасенията си. Рикардо я погледна безучастно, сякаш постоянно чуваше подобни признания. Прокара ръка през дългата си коса, която, както Ан забеляза, бе черна точно както мръсотията под ноктите му.
— Ясно — подхвана детективът. — Със съпруга ще стане лесно. Виж, много по-сложно е да установим кой пише писмата. Запазили сте ги, нали?
— Само последното — рече Ан.
Глен Рикардо въздъхна и протегна уморено длан през писалището. Младата жена извади писмото от дамската си чанта, но за миг се подвоуми.
— Знам какво ви е, госпожо Осбърн, но няма как да си свърша работата, ако едната ръка ми е вързана.
— Ама разбира се, господин Рикардо. Извинявайте.
Не можеше да повярва, че и тя го е изтърсила това „ама разбира се“.
Детективът прочети два-три пъти писмото и чак тогава попита:
— Всичките ли бяха на такава хартия и в такъв плик?
— Доколкото си спомням, да — потвърди жената.
— Щом получите следващото, постарайте се да…
— Откъде сте толкова сигурен, че ще има следващо? — прекъсна го Ан.
— Разбира се, че съм сигурен. Та, постарайте се да го запазите. А сега ми разкажете подробно за мъжа си. Имате ли снимка?
— Да.
Тя пак се поколеба.
— Искам да погледна лицето. Само това оставаше, да погна някой друг — възкликна детективът.
Ан отново отвори дамската си чанта и му подаде фотография на Хенри в лейтенантска униформа.
— Голям красавец е нашият господин Осбърн — отбеляза мъжът. — Кога е правена снимката?
— Според мен преди около пет години — уточни Ан. — Докато е бил в армията, тогава още не съм го познавала.
Няколко минути Рикардо я разпитва къде и кога ходи през деня мъжът й. Ан бе изненадана колко малко знае за навиците и миналото на Хенри.
— Почти няма за какво да се заловя, госпожо Осбърн, но ще направя всичко по силите си. Хонорарът ми е десет долара на ден плюс разходите. Веднъж седмично ще ви предоставям писмен отчет. Платете ми, ако обичате, за две седмици напред.
Той отново протегна ръка през писалището — този път с по-голяма настойчивост.
Ан пак отвори чантата, извади две новички банкноти от по сто долара и му ги подаде. Той взе да ги проучва внимателно, сякаш се двоумеше кой знаменит американец е изобразен на тях. Бенджамин Франклин гледаше невъзмутимо Рикардо, който очевидно не го беше виждал доста отдавна. Детективът върна на Ан шейсет долара на мазни, смачкани банкноти от по пет долара.