— Излиза, че работите и в неделя, господин Рикардо — отбеляза Ан, доволна, че се е справила така добре със сметките наум.
— Ама разбира се — подвикна детективът. — Удобно ли ви е да дойдете след седмица по същото време, госпожо Осбърн?
— Естествено — отвърна жената и побърза да излезе, да не би пак да й се наложи да се ръкува с мъжа зад писалището.
Уилям прочете в тримесечното извлечение за попечителския фонд, изпратено от „Каин и Кабът“, че Хенри Осбърн — Хенри Осбърн, моля ви се!, повтори той името, дано повярва на написаното — искал заем от половин милион долара, които да вложел в частната си фирма, и целия ден ходи като буреносен облак. През четирите години, откакто беше в частно училище „Сейнт Пол“, за пръв път не бе пръв на контролното по математика. По-добре от него се беше представил Матю Лестър, който веднага го попита да не е болен.
Същата вечер Уилям се обади на Алан Лойд у дома му. Председателят на управителния съвет на „Каин и Кабът“ вече знаеше от Ан, че синът й не се погажда с Хенри, и не се учуди особено, че момчето го търси по телефона.
— Уилям, момчето ми, как си, как върви учението в „Сейнт Пол“?
— Чудесно, уважаеми господине, но аз се обаждам за друго.
„Тактичен като слон в стъкларница“, помисли си Алан.
— Не съм си и помислял, че се обаждаш за това — отвърна малко троснато банкерът. — С какво мога да ти бъда полезен?
— Бих искал да ви видя утре следобед.
— Утре е неделя, Уилям.
— Да, знам, но това е единственият ден, когато мога да отсъствам от училище, ще дойда когато и където кажете — изрече момчето така, сякаш правеше голяма услуга на банкера. — Освен това майка ми не бива да узнава в никакъв случай за нашата среща.
— Виж какво, Уилям… — подхвана Алан Лойд.
— Излишно е да ви напомням, уважаеми господине — прекъсна го вече по-твърдо Уилям, — че може и да не е противозаконно да влагате пари от наследството ми в частната фирма на втория ми баща, но при всички положения е в разрез с етичните норми.
Известно време банкерът мълча — чудеше се дали да се опитва да успокоява момчето по телефона. Момчето ли! Мина му през ума да се помъчи да го убеди, но явно сега не му беше времето.
— Добре, Уилям. Защо не дойдеш да обядваме заедно в клуб „Хънт“. В един удобно ли ти е?
— Изгарям от нетърпение да ви видя, уважаеми господине.
Телефонът щракна.
„Добре поне че сблъсъкът ще стане на моя територия“ помисли Алан Лойд, докато оставяше слушалката върху вилката, сетне прокле господин Бел, задето бе изобретил тая проклетия.
Беше избрал клуб „Хънт“, тъй като не искаше срещата да бъде прекалено лична. Първото, което Уилям го попита, след като дойде в клуба, бе дали след обяда ще поиграят голф.
— На драго сърце, момчето ми — възкликна Алан и запази за три часа първа площадка.
Остана учуден, че по време на обяда Уилям изобщо не отвори дума за искането на Хенри Осбърн. И не само това — момчето бе добре осведомено и заговори за данъчната реформа, която президентът Хардинг смяташе да проведе, и колко неподготвен е финансовият му съветник Чарлс Дж. Дос. Алан вече се питаше дали Уилям не се е отказал да обсъждат заема, поискан от Хенри Осбърн, но не иска да си го признае. „Добре, щом е решил да играе така, нямам нищо против“, каза си банкерът. Вече очакваше следобедът да мине мирно и кротко и да го посветят на голфа. Похапнаха добре, изпиха почти цяла бутилка вино — Уилям се ограничи само с една чаша — преоблякоха се в клуба и отидоха на първа площадка.
— Какво ще кажете, господине, дали да не заложим по десет долара на дупка? — попита Уилям.
Алан Лойд се поколеба — помнеше, че голфът е от игрите, които момчето играе много добре.
— Нямам нищо против — отвърна накрая.
Не казаха нищо повече на първата дупка, която Алан улучи от четвъртия удар, а момчето — от петия. Банкерът спечели сравнително леко и втората, и третата и се поотпусна, доволен от играта. Когато отидоха при четвъртата дупка, вече се бяха отдалечили на около седемстотин-осемстотин метра от клуба.
Уилям изчака банкерът да вдигне стика.