— Чудесно — рече постъписан господин Рикардо. — Да се надяваме, че няма да открием нищо и през втората седмица.
— Можете още сега да прекратите следенето, господин Рикардо. Сигурна съм, че и другата седмица няма да се натъкнете на нищо съществено.
— Надали е разумно, госпожо Осбърн. Мен ако питате, си е прибързано да правим изводи въз основа на някаква си седмица.
— Добре, щом смятате, че така ще затвърдите онова, което вече сте установили, но съм убедена, че и през следващата седмица няма да откриете нищо.
— При всички положения сте си предплатили за две седмици — натърти детективът и запафка пурата, която сега се стори на Ан по-голяма и благоуханна, отколкото предната седмица.
— Ами писмата? — сети се най-неочаквано тя. — Сигурно ги пише някой, който завижда на успехите на съпруга ми.
— Както вече ви обясних и преди седмица, госпожо Осбърн, с писмата нещата не са така прости. Трудно е да установиш кой праща неподписано писмо. Все пак разбрахме от кой магазин е купена хартията, тъй като марката не е много разпространена, но сега-засега не мога да ви съобщя на този фронт нищо повече. След седмица вероятно ще разполагам с повече сведения. Получавали ли сте напоследък още такива писма?
— Не, не съм.
— Чудесно, значи всичко се нарежда възможно най-добре. Да се надяваме, че другата седмица ще се срещнем за последен път.
— Дано — изчурулика щастлива Ан. — Може ли да се разплатим следващия четвъртък?
— Ама разбира се, разбира се.
Ан почти бе забравила това „ама разбира се“, сега обаче, вместо да се подразни, се засмя. Докато се връщаше с таксито към къщи, реши, че Хенри трябва да получи заема от половин милион долара и възможността да докаже, че Уилям и Алан грешат. Още беше ядосана, задето синът й е идвал в Бостън, а не й се е обадил — може би Хенри беше прав в предположението, че Уилям се опитва да му слага прът в колелата.
Хенри се зарадва много, когато вечерта Ан му каза за решението си за заема, и още на другата заран й поднесе документите — да ги подпише. Ан се учуди, че мъжът й явно е подготвил отдавна всички книжа, още повече че подписът на Мили Престън вече се мъдреше върху тях, после се укори, че отново става мнителна, и на бърза ръка подписа.
Следващия понеделник сутринта, когато Алан Лойд я потърси по телефона, тя бе напълно готова да му даде отпор.
— Ан, разрешете ми поне да задържа нещата до четвъртък. Тогава ще разберем кой е спечелил търга за строителството на болницата.
— Не, Алан, решението не търпи отлагане. Хенри има нужда от парите сега. Трябва да докаже в кметството, че разполага със средства да изпълни договора, пък и вече имате подписите на двама от тримата попечители, значи не носите никаква отговорност.
— Банката винаги може да гарантира за Хенри, без задължително да превежда парите. Сигурен съм, че това ще удовлетвори кметството. Пък и нямах време да прегледам отчетите на фирмата на Хенри.
— Затова пък сте намерили време да обядвате миналата неделя с Уилям, без да ме уведомите.
В другия край на линията настана кратко мълчание.
— Ан, аз…
— Само не ми казвайте, че не сте имали възможност. В сряда бяхте у нас на празненството, можехте да ми споменете. Предпочели сте да не го правите, затова пък намерихте време да ме посъветвате да не бързам с решението за заема на Хенри.
— Извинявайте, Ан. Разбирам как изглежда отстрани и защо сте разстроена, но наистина имаше причина, повярвайте! Може ли да дойда и да ви обясня всичко?
— Не, Алан, не може. Всички сте се съюзили срещу съпруга ми. Никой не иска да му даде възможност да се докаже. Е, аз ще го направя.
Тя затвори, предоволна от себе си — беше защитила Хенри както подобава на вярна съпруга, и това напълно изкупваше вината й, че се е усъмнила в него.
Алан Лойд се опита да се свърже отново с младата жена, тя обаче нареди на прислужницата да казва, че е излязла и ще отсъства цял ден.
Когато вечерта се прибра, Хенри с радост изслуша разказа й как се е държала с банкера.
— Ще видиш, всичко ще бъде за наше добро, скъпа. В четвъртък сутринта ще получа договора и тогава вече можеш да целунеш Алан и да се сдобрите, дотогава обаче не се меси. Всъщност защо в четвъртък да не отидем на празничен обяд в „Риц“, тъкмо ще помахаш на онова приятелче от другия край на салона.
Ан се усмихна и прие. Сети се, че същия ден в дванайсет трябва да се срещне за последно с Рикардо. Но пак имаше време да иде до един часа в „Риц“ — така щеше да ознаменува едновременно и двете си победи.