Алан се опита отново и отново да се свърже с Ан, прислужницата обаче все му поднасяше някакви извинения. Документът беше подписан от двама попечители, затова банкерът не можеше да задържи плащането повече от двайсет и четири часа. Личеше си, че завещанието е съставяно от Ричард Каин, който не бе оставил никакви вратички за измъкване.
След като във вторник следобед чекът за половин милион долара напусна банката по нарочен човек, Алан седна и написа на Уилям дълго писмо, в което му изложи събитията, довели до прехвърлянето на парите, като премълча само непотвърдените данни, съдържащи се в докладите на началниците на отдели. Прати копие от писмото на всички директори на банката със съзнанието, че се е държал съвсем изрядно. Може да се обвинява само в едно — че е премълчал някои неща.
Уилям получи писмото на Алан Лойд в „Сейнт Пол“ в четвъртък сутринта, докато закусваше с Матю.
В четвъртък сутрин на Бийкън Хил закусваха както обикновено яйца с бекон, препечени филийки, студена овесена каша и каничка кафе, над което се виеше пара. Хенри беше напрегнат, но и весел: ту подвикваше на прислужницата, ту пускаше шеги, докато разговаряше с някакъв дребен чиновник от градската управа, обадил се да съобщи, че някъде в десет сутринта името на търговското дружество, спечелило търга за строителството на болницата, ще бъде изнесено върху дъската за обяви в кметството. Ан очакваше едва ли не с нетърпение последната си среща с Глен Рикардо. Разлистваше нехайно „Вог“ и се опитваше да не забелязва, че ръцете на Хенри, който държеше вестник „Бостън Глоуб“, треперят.
— Какво ще правиш днес сутринта? — попита мъжът й колкото да се намира на приказка.
— До тържествения обяд — нищо особено. Ще построиш ли детското отделение в памет на Ричард? — поинтересува се Ан.
— Не в памет на Ричард, скъпа. Успехът си е мой, затова отделението ще бъде изградено в твоя чест и ще се казва „Госпожа Хенри Осбърн“ — уточни той надуто.
— Хубаво си се сетил — усмихна му се Ан и остави списанието, — но на обяд не ми позволявай да прекалявам с шампанското, днес следобед имам цялостен преглед при доктор Маккензи. Той надали ще одобри, че само девет седмици преди раждането се разхождам пияна. Кога ще знаеш със сигурност, че си спечелил търга?
— Вече знам — отвърна Хенри. — Чиновникът, с когото току-що разговарях, е сто процента убеден в това, макар че ще го съобщят официално в десет часа.
— В такъв случай, Хенри, още сега се обади на Алан и му съобщи добрата новина. Вече ме гризе съвестта, задето миналата седмица се държах така с него.
— Не виждам защо ще се чувстваш виновна. Той дори не си направи труда да ти съобщи какви ги върши Уилям.
— Така е, после обаче се опита да ми обясни, а аз така и не го оставих да се доизкаже.
— Добре, добре, щом настояваш. Ако от това ще се почувстваш щастлива, ще му звънна в десет и пет, а ти можеш да съобщиш на Уилям, че съм му спечелил още един милион. — Хенри си погледна часовника. — Аз ще тръгвам. Пожелай ми късмет.
— Мислех, че си имаш предостатъчно — отвърна жена му.
— Така е, така е, права си. Ще се видим в един часа в „Риц“. — Той я целуна по челото. — Довечера ще можеш да се смееш и на Алан, и на Уилям, и на разните там търгове. Смятай ги за нещо отминало. Довиждане, скъпа.
— Дано си прав, Хенри.
Закуската си стоеше непокътната пред Алан Лойд. Той четеше финансовите страници на „Бостън Глоуб“, където в кратък абзац в дясната колонка се казваше, че същата сутрин в десет часа кметството ще обяви кое търговско дружество е спечелило търга за строителството на болницата, възлизащо на пет милиона долара.
Алан Лойд вече бе решил какво да предприеме, в случай че Хенри не спечели търга и всичко, което Уилям твърди, се окаже истина. Щеше да направи онова, което, стига да беше жив, би сторил при тези обстоятелства и Ричард: да отстоява интересите на банката. Бе силно разтревожен от последните доклади на началниците на отдели за състоянието на личните финанси на Хенри Осбърн. Оказа се, че той наистина е безогледен комарджия и че от половината милион, прехвърлен от попечителския фонд в неговата фирма, няма и следа.
Алан Лойд отпи от портокаловия сок, остави закуската недокосната, извини се на икономката и тръгна към банката. Денят беше хубав.