— Днес следобед ще изиграем ли партия тенис, Уилям?
Матю Лестър се бе надвесил над приятеля си, който за втори път четеше писмото на банкера.
— Моля?
— Да не си оглушал? Или въпреки крехката възраст си изкуфял? Искаш ли да те попилея на тенис днес следобед?
— Не, Матю, днес следобед няма да бъда тук. Имам по-важна работа.
— Да де, и аз съм един! Да ми изхвърчи от главата, че пак ще отскочиш до Белия дом. Но защо е тази тайнственост? Знам, че президентът Хардинг си търси нов финансов съветник, а ти си най-подходящият човек да замениш оня тъп фукльо Чарлс Дж. Дос. Кажи му, че приемаш, но при условие че покани Матю Лестър за следващ министър на правосъдието и главен прокурор.
Уилям продължи да мълчи.
— Знам, шегата бе доста дебелашка, но все можеше да кажеш нещо — укори го Матю, след което седна до приятеля си и се взря изпитателно в лицето му. — Вкиснал си се заради яйцата, нали? Сякаш са ги взели от някой военнопленнически лагер в Русия.
— Имам нужда от помощта ти, Матю — рече Уилям и прибра писмото на Алан в плика.
— Получил си писмо от сестра ми, която се кълне, че поне на първо време можеш да заместиш Рудолф Валентино.
Уилям се изправи.
— Остави шегичките, Матю. Ако са ограбили банката на баща ти, ще пускаш ли майтапи?
Уилям определено бе доста посърнал. Матю смени тона.
— Не, няма.
— Точно така. Хайде да тръгваме, по пътя ще ти обясня всичко.
В десет и нещо Ан излезе от къщата си на Бийкън Хил, за да пообиколи магазините, а после да отиде на последната среща с Глен Рикардо. Тъкмо се спускаше по Честнът стрийт, когато телефонът иззвъня. Вдигна прислужницата, която надзърна през прозореца и реши, че господарката й вече е далеч, за да я гони. Ако Ан се беше върнала и бе провела телефонния разговор, тя щеше да знае кой е спечелил търга за болницата в кметството, през това време обаче младата жена избираше копринени чорапи и пробваше нов парфюм. Малко след дванайсет вече бе в кантората на Глен Рикардо — надяваше се, че новият парфюм ще надделее над вонята на евтини пури.
— Дано не съм закъсняла, господин Рикардо — подхвана бодро жената.
— Седнете, госпожо Осбърн.
Детективът не изглеждаше особено весел, но Ан си каза, че той винаги си е бил намусен. Сетне забеляза, че не е запалил обичайната си пура.
Глен Рикардо отвори скъпа кафява папка, единствената нова вещ, която Ан виждаше в помещението, и извади някакви книжа, прихванати с кламер.
— Да започнем от неподписаните писма, госпожо Осбърн.
На Ан не й допаднаха нито тонът му, нито думата „да започнем“.
— Да, да, нямам нищо против — успя да пророни тя.
— Писани са от някоя си госпожа Руби Флауърс.
— Коя, коя? Ама защо? — възкликна Ан, нетърпелива да получи отговора, който всъщност не искаше да чува.
— Подозирам, че една от причините е съдебното дело, заведено от госпожа Флауърс срещу вашия съпруг.
— Е, това обяснява всичко — подметна Ан. — Тя сигурно иска да си отмъсти. Колко според нея й дължи Хенри?
— Не го съди за дългове, госпожо Осбърн.
— А за какво тогава?
Глен Рикардо се хвана за страничните облегалки на стола и стана, сякаш трябваше да приложи цялата сила на ръцете си, за да направи движението и да повдигне умореното си туловище. Отиде при прозореца и се загледа в оживеното пристанище на Бостън.
— Съди го, задето е развалил годежа им, госпожо Осбърн.
— О, не! — пророни Ан.
— Както личи, били са сгодени, когато господин Осбърн се е запознал с вас. Развалил е годежа най-неочаквано, без всякакви основания.
— Интересчийка! Вероятно се е домогвала до парите на Хенри.
— Няма такова нещо. Госпожа Флауърс е доста заможна. Е, не може да се мери с вас, разбира се, но пак си е богата. Покойният й съпруг е притежавал фирма за бутилиране на безалкохолни напитки и й е оставил доста пари.
— Покойният й съпруг ли? На колко години е жената?
Детективът се върна при писалището, отгърна няколко страници и прокара палец надолу по листа. По едно време черният нокът спря.
— Кара петдесет и третата си година.
— Божичко! — ахна Ан. — Клетата тя! Сигурно ме мрази.
— И още как, госпожо Осбърн, но това няма да ни помогне. А сега да се заемем с другите дела на съпруга ви.