Жълтият от тютюна пръст отгърна още няколко страници.
Ан усети, че й призлява. Защо изобщо беше дошла, защо не бе зарязала всичко това още преди седмица? Не искаше да научава нищо повече. За кой дявол й беше да узнава? Защо просто не станеше от стола и не си излезеше? Искаше й се Ричард да е до нея. Той щеше да й помогне да се измъкне от тази каша. Младата жена почувства, че не може да се помръдне, седеше занемяла пред Глен Рикардо и съдържанието на новичката му скъпа папка.
— Два пъти миналата седмица господин Осбърн е прекарал над три часа заедно с госпожа Престън.
— Това обаче не доказва нищо — подхвана отчаяно Ан. — Знам, че са обсъждали много важни финансови книжа.
— В хотелче на Ласал стрийт.
Този път тя не прекъсна детектива.
— И двата пъти са влезли в хотела, хванати за ръце, шепнели са си и са се смеели. Това, разбира се, пак не доказва нищо, но разполагаме със снимки, на които те влизат и излизат заедно от хотела.
— Унищожете ги — пророни едва чуто Ан.
Глен Рикардо примига невярващо.
— Както искате, госпожо Осбърн. Опасявам се, че има още. Поразпитахме и узнахме, че господин Осбърн никога не е следвал в Харвардския университет, нито пък е бил офицер в американските въоръжени сили. В Харвардския университет наистина е учил някой си Хенри Осбърн, той обаче е бил висок метър и шейсет и пет, бил е рус и е бил родом от Алабама. През 1917 година е загинал в сраженията на река Марна. Знаем, освен това, че съпругът ви е много по-млад, отколкото твърди, и че истинското му име е Виторио Тоня, служил е…
— Не искам да слушам повече — проплака Ан. — Не искам!
— Ама разбира се, госпожо Осбърн, влизам ви в положението. Съжалявам, че новините, които ви съобщих, ви разстроиха толкова много. Понякога в моя занаят…
Ан се помъчи да си възвърне поне малко самообладанието.
— Благодаря ви, господин Рикардо. Признателна съм ви за всичко, което сте направили. Колко ви дължа?
— Вече платихте предварително за двете седмици, разходите ми възлизат на седемдесет и три долара.
Ан му подаде стодоларова банкнота и стана от стола.
— Да не си забравите рестото, госпожо Осбърн.
Тя поклати глава и махна с ръка — да покаже, че сега това не я вълнува.
— Добре ли сте, госпожо Осбърн? Виждате ми се бледа. Да ви донеса ли чаша вода, нещо друго?
— Добре съм — излъга жената.
— Ще ви закарам до вас.
— Не, благодаря ви, господин Рикардо, ще се прибера сама. — Тя се обърна и му се усмихна. — Признателна съм ви, че все пак ми предложихте.
Детективът затвори тихо вратата след клиентката, отиде бавно на прозореца, отхапа крайчето на поредната голяма пура, изплю го и се прокле, че се е захванал с тази работа.
Ан спря в горния край на стълбите, вкопчи се в перилата и насмалко не припадна. Детето в утробата й риташе. Гадеше й се. На следващата пресечка намери такси, сви се на задната седалка и пряко волята си продължи да хлипа и да умува какво да прави оттук нататък. Веднага щом я оставиха пред Червената къща, се прибра в стаята, да не би някой от прислугата да я види разплакана. Тъкмо влезе, и телефонът иззвъня. Ан вдигна по-скоро по навик, отколкото защото я интересуваше кой се обажда.
— Търся госпожа Каин.
Тя веднага позна притеснения Алан. Още един уморен нещастен глас.
— Здравейте, Алан. Аз съм, Ан.
— Много съжалявам за новините от сутринта.
— Откъде сте разбрали, Алан? Кой ви каза?
— Малко след десет сутринта от кметството ми се обадиха и ми съобщиха подробностите. Опитах се да се свържа с вас, но прислужницата ми каза, че сте излезли по магазините.
— Божичко! — простена Ан. — Съвсем ми изхвърча от главата, че ще оповестят резултатите от търга.
Отпусна се тежко на стола, не можеше да си поеме дъх.
— Добре ли сте, Ан?
— Да, няма ми нищо — отвърна тя, мъчейки се безуспешно да заглуши хлипанията си. — Какво казаха от кметството?
— Търгът за строителството на болницата е спечелен от фирма „Къркбрайд и Картър“. Както разбрах, Хенри не се е наредил дори сред първите трима. Цяла сутрин се опитвам да се свържа с него, но доколкото схванах, е излязъл от службата малко след десет и оттогава не се е връщал. Вероятно и вие, Ан, не знаете къде е.
— Не, нямам представа.
— Искате ли, скъпа, да намина към вас? — рече банкерът. — Бих могъл да дойда до десет минути.