Уилям изтика приятеля си и пристъпи напред, от лицето на Хенри Осбърн го деляха сантиметри.
— А сега ме слушай, и то внимателно. До час да си се изнесъл от къщата. Чуя ли някога през живота си отново за теб, ще възбудя разследване, за да се разбере какво е станало с половината милион на майка ми, вложен във фирмата ти, ще разпитам и какви си ги вършил в Чикаго. Но ако изчезнеш от живота ми и никога повече не чуя за теб, ще смятам, че сме си разчистили сметките и въпросът е приключен. А сега, пръждосвай се, докато не съм те убил!
Двете момчета го изчакаха да си тръгне, вбесен и разплакан.
На другата сутрин Уилям посети банката. Веднага го отведоха в кабинета на председателя на управителния съвет. Алан Лойд прибираше някакви книжа в куфарчето си. Вдигна очи и без да казва и дума, подаде на Уилям лист хартия: кратичко писмо до всички членове на управителния съвет на банката, с което той си подаваше оставката.
— Бихте ли повикали секретарката? — попита тихо момчето.
— Щом искаш.
Банкерът натисна бутона отстрани на писалището и в кабинета влезе строго облечена жена на средна възраст.
— Добро утро, господин Каин — поздрави тя, щом видя Уилям. — Моите съболезнования за майка ви.
— Благодаря — отвърна момчето. — Някой виждал ли е това писмо?
— Не, уважаеми господине — увери го секретарката. — Тъкмо се канех да го препиша на машината в дванайсет екземпляра, които господин Лойд да подпише.
— Не е нужно да го преписвате. Забравете, че е имало и чернова. Не споменавайте на никого за нея, чухте ли?
Жената се взря в сините очи на шестнайсетгодишното момче. Беше одрало кожата на баща си.
— Да, господин Каин.
Излезе и затвори тихо вратата след себе си. Алан Лойд вдигна глава.
— Точно сега, Алан, „Каин и Кабът“ няма нужда от нов председател на управителния съвет. Не сте направили нищо, което не би сторил и баща ми при така стеклите се обстоятелства.
— Де да беше толкова просто — простена банкерът.
— Точно така, просто е — отвърна Уилям. — Ще го обсъдим пак, когато навърша двайсет и една години, и нито ден преди това. Дотогава ще ви бъда признателен, ако управлявате моята банка все така дипломатично и благоразумно. Не искам случилото се да се обсъжда извън този кабинет. Унищожете всички сведения, които имате за Хенри Осбърн, въпросът е приключен. — Уилям скъса оставката, хвърли късчетата хартия в камината и прегърна Алан през раменете. — Сега вече си нямам никого, само вие ми останахте. За бога, не ме изоставяйте.
Откараха Уилям на Бийкън Хил. Икономът го уведоми, че госпожа Каин и госпожа Кабът го чакат във всекидневната. Щом момчето влезе, двете жени се изправиха. За пръв път Уилям си даде сметка, че вече е глава на семейство Каин.
Два дни по-късно Ан бе погребана без много шум в двора на Старата северна църква на Бийкън Хил. Бяха поканени единствено роднините и близките приятели, които веднага забелязаха, че Хенри Осбърн не е дошъл. Преди да се разотидат, всички изказаха съболезнованията си на Уилям. Бабите стояха досущ стражи една крачка зад него, наблюдаваха какво става и очевидно одобряваха спокойствието и достойнството, с които внукът им се държи. След като хората си тръгнаха, Уилям изпрати Алан Лойд до колата му.
Председателят на управителния съвет на банката остана много доволен от молбата, която момчето му отправи.
— Както знаете, Алан, майка ми винаги е възнамерявала да изгради в новата болница детско отделение — в памет на баща ми. Бих искал да изпълните желанието й.
11.
Владек остана година и половина в полското консулство в Истанбул. Ден и нощ се трудеше за Павел Залески и се превърна в негов най-близък приятел и помощник. Момчето не се плашеше от никаква работа и не след дълго Залески вече се питаше как се е оправял, преди да се появи Владек. Малкият поляк ходеше веднъж седмично в британското посолство и си похапваше в кухнята с готвачката — шотландката госпожа Хендерсън, а понякога и със самия втори консул на Негово Величество краля на Великобритания.
Ислямският начин на живот наоколо се разпадаше, дните на Османската империя бяха преброени. Всички говореха само за Мустафа Кемал. Във въздуха витаеше усещането за скорошни промени, което не даваше мира на Владек. Той постоянно се връщаше в мислите си към барона и всички, които бе обичал в замъка. В Русия бе изправен пред необходимостта да се бори за оцеляването си и да живее ден за ден, затова и не се беше сещал често за тях, тук обаче, в Турция, те непрекъснато изникваха пред взора му на смълчана бавна върволица.