Понякога Владек ги виждаше силни и щастливи: Лев се къпеше в реката, Флорентина играеше на конец в стаята на брат си, лицето на барона, гордо и преизпълнено с достойнство на свещите вечер. Ала всеки път, колкото и момчето да се опитваше да съхрани в паметта си любимите ликове, те се преобразяваха ужасно — Лев лежи бездиханен върху него, Флорентина кърви в предсмъртни мъки, баронът е сломен и почти сляп.
Владек малко по малко проумя, че няма да се върне никога в земя, населена с такива призраци — първо трябваше да постигне поне нещо в този живот. Воден единствено от тази мисъл, той реши да замине за Америка точно като своя сънародник Тадеуш Косцюшко, за когото баронът му бе разказвал прехласнато. За Съединените щати, които Павел Залески наричаше „Новия свят“. Самото име вдъхваше на Владек надежда за бъдещето и за това, че все някой ден той ще се върне победоносно в Полша. Тъкмо Павел Залески се бе охарчил за имигрантски билет до Съединените щати. Не беше никак лесно да се сдобиеш със заветната хартийка — местата на корабите бяха изкупени най-малко за година напред. Владек имаше чувството, че цяла Източна Европа е решила да избяга и да започне на чисто в Новия свят.
През пролетта на 1921 година Владек Кожекевич най-сетне напусна Истанбул и се качи на „Черната стрела“, отплаващ за остров Елис, Ню Йорк. Притежаваше един куфар, побрал всичките му лични вещи, и документи, издадени от Павел Залески.
Полският консул го изпрати до пристанището и го прегърна с обич.
— Господ да ти е на помощ, момчето ми!
От устата на Владек се изтръгна обичайното за поляците и забравено от детството:
— Останете си с Бога!
Щом се качи по трапа, малчуганът се сети за ужасното пътуване от Одеса до Истанбул. Този път видя около себе си не камари въглища, а само хора, огромно множество: поляци, литовци, естонци, украинци, представители на какви ли не други, непознати за Владек народности. Той стисна малкото си вещи и зачака на опашката — една от многото сякаш безкрайни опашки, които след време щеше да свързва с пристигането си в Съединените щати.
Един от моряците прегледа най-старателно документите му — очевидно се съмняваше, че Владек се опитва да се измъкне от войниклък в Турция, но книжата, издадени от Павел Залески, бяха безупречни. Момчето благослови наум своя сънародник, докато гледаше как мнозина други ги връщат.
После го ваксинираха и го пратиха на бърз медицински преглед, който момчето надали щеше да мине, ако не бяха осемнайсетте месеца в Истанбул, където то се бе хранило прилично и бе възстановило здравето си. Накрая, след всички проверки и прегледи му разрешиха да слезе в четвърта класа. Имаше отделни каюти за мъже, за жени и за семейства. Владек отиде бързо в мъжката и установи, че групата поляци се е настанила на метални койки на четири етажа. На всяка койка имаше тънък сламеник и леко одеяло. Възглавници не им бяха дали, но това не притесни Владек — откакто беше напуснал Русия, той не можеше да спи на възглавница.
Избра си койка под едно момче горе-долу на неговите години и се представи.
— Казвам се Владек Кожекевич.
— А аз — Йержи Новак и съм от Полша — откликна веднага момчето, дочуло родна, полска реч. — В Америка ще стана баснословно богат.
Хлапакът протегна ръка.
Докато корабът потегли, Владек и Йержи започнаха да си разказват един на друг патилата, доволни, че не са самотни. И двамата не искаха да си признаят, че не знаят нищичко за Америка. Оказа се, че през войната Йержи е останал кръгъл сирак, но инак нямаше с какво да се похвали. Слушаше прехласнат разказа на Владек: син на барон, израсъл в къщурката на беден ловец, взет в плен от германците, а после и от руснаците, избягал от Сибир и сетне от палача в Турция благодарение на тежката сребърна гривна, от която Йержи не можеше да свали очи. За петнайсет години Владек бе изживял повече, отколкото другото момче вероятно щеше да изживее за цял живот — поне така му се струваше на Йержи. Цяла нощ Владек разправяше за миналото си, а Йержи го слушаше като омагьосан. И на двамата не им се спеше, но не смееха да си признаят, че се страхуват от бъдещето.