— Довечера — рече й Джордж, когато тя бе на хвърлей от него.
Непознатата се направи, че не го е чула, и забърза нататък.
— Обърни се, Владек, и виж дали ме гледа.
Момчето го направи.
— Да, гледа те — потвърди изненадано.
— Довечера е моя — повтори Джордж. — А ти преспа ли със Зофя?
— Не — отвърна Владек. — Довечера.
— Крайно време е, какво още се мотаеш. Щом пристигнем в Ню Йорк, няма да я видиш повече.
Както би могло да се очаква, на вечеря Джордж се появи с тъмнокосото момиче. Без да са си казали и дума, Владек и Зофя ги оставиха, прегърнаха се през кръста, излязоха на палубата и тръгнаха да се разхождат из кораба. Владек току поглеждаше крадешком красивия профил на момичето. Реши: сега или никога. Отведе Зофя в тъмно кътче и взе да я целува, тя също отвръщаше с отворени уста. Дръпна се малко назад, докато се облегна на фалшборда, Владек я последва. Момичето долепи дланите му до гърдите си. Той ги докосна плахо, изненадан, че са толкова меки. Зофя разкопча едно-две от копчетата на блузата си и пъхна ръката му вътре. От допира до голата плът Владек се почувства на седмото небе.
— Майко мила, ръката ти е студена — възкликна момичето.
Запъхтян, Владек се устреми с пресъхнала уста към Зофя. Тя пораздалечи бедра и момчето се запритиска непохватно през няколкото ката дрехи. От състрадание Зофя му отвърна, но след малко го изтика.
— Не тук на палубата — рече тя. — Дай да намерим лодка.
Първите три, в които надзърнаха, бяха заети, накрая откриха празна и се пъхнаха под брезента. В теснотията и мрака Зофя започна да оправя нещо по дрехите си, Владек така и не разбра какво, после го притегли нежно върху себе си. Макар и да не се съблече докрай, за нищо време докара Владек до силна възбуда. Той притисна член до нежната податлива плът и аха — да свърши, когато момичето отново дръпна уста.
— Разкопчай си панталоните — прошепна му.
Владек се почувства пълен глупак, но все пак разкопча припряно копчетата, след което отново притисна член. Свърши на мига и усети как лепкавата течност се стича надолу по вътрешната страна на бедрата й. Свлече се зашеметен върху Зофя. Беше стъписан колко светкавично е станало всичко и ни в клин, ни в ръкав усети, че жлебовете на дървената лодка го убиват по лактите и коленете.
— За пръв път ли се любиш с момиче? — попита Зофя и го побутна да слезе от нея.
— Разбира се, че не — излъга Владек.
— Обичаш ли ме?
— Да, обичам те — отвърна той, — веднага щом се установя в Ню Йорк, ще дойда да те взема от Чикаго.
— Ще те чакам, Владек — рече момичето и се закопча. — И аз те обичам.
— Преспа ли с нея? — бе първото, което Джордж го попита, когато той се върна.
— Да.
— Хубаво ли беше?
— Да — отвърна Владек не особено убедено и заспа.
На сутринта се събудиха от олелията в общата каюта — всички бяха много развълнувани, че днес е последният им ден на „Черната стрела“. Някои се бяха качили още преди изгрев-слънце на палубата с надеждата да зърнат сушата. Владек подреди малкото си багаж в новия куфар, облече единствения си костюм, нахлупи кепето и отиде при Зофя и Джордж на палубата. Тримата се взряха в маранята, стелеща се над океана, и зачакаха смълчани да зърнат за пръв път Съединените американски щати.
— Ето я сушата! — провикна се някакъв пътник на горната палуба и всички се разкрещяха, щастливи, че са съгледали сивата ивица на Лонг Айланд, приближаваща в пролетната утрин.
Отстрани на „Черната стрела“ дойдоха буксирни корабчета, които ги поведоха между Бруклин и остров Статън към пристанището на Ню Йорк. Величествената Статуя на свободата ги наблюдаваше сурово, докато те гледаха прехласнати изникващия силует на Манхатън, протегнал високо към небето дълги ръчища.
Накрая спряха при червените тухлени сгради с кулички и остри покриви по остров Елис. Първи от кораба слязоха пътниците с отделни каюти. До този ден Владек не ги беше забелязвал. Сигурно си имаха и отделна палуба и ресторант. Хамалите им свалиха багажа, на кея ги посрещнаха усмихнати лица. Владек знаеше, че при него няма да е така.
След като привилегированите слязоха, капитанът обяви през рупора, че другите пътници трябва да останат на кораба още няколко часа. Чу се недоволен ропот, Зофя седна на палубата и заплака. Владек се опита да я утеши. Накрая се появи някакъв чиновник, който им раздаде кафе, втори им връчи табелки с номера, които те окачиха на вратовете си. Владек беше номер Б 127 — това му напомни за последен път, когато е бил не човек с име, а номер. В какво ли пак се беше забъркал? Дали и Америка не беше като руските лагери?