Никой не им съобщи нищо повече, не им раздадоха и храна и някъде към три-четири часа следобед ги подкараха бавно с шлепове от кораба към остров Елис. Там мъжете бяха отделени от жените и бяха пратени в различни бараки. Владек целуна Зофя и я прегръща толкова дълго, че задържа опашката. Накрая ги раздели чиновникът, който стоеше наблизо.
— Хайде, хайде, тръгвайте — подкани той. — Не берете грижа, колко му е да ви оженим!
Изтикаха Владек заедно с Джордж напред и той изгуби Зофя от поглед. Пренощуваха в порутена влажна барака, но така и не мигнаха, тъй като между пренаселените нарове току щъкаха преводачи, които предлагаха припряно, но и сърдечно да помогнат на стъписаните имигранти.
На сутринта ги пратиха на медицински преглед. Първият беше най-тежък. Облеченият в синя престилка лекар накара Владек да се качва, при това два пъти, по стръмни стъпала. Наблюдаваше внимателно походката му. Владек хвърли доста усилия, само и само да не личи толкова, че е куц, и накрая лекарят остана доволен. Нареди му да си свали шапката и колосаната яка и прегледа старателно лицето, очите, косата, ръцете и врата му. Човекът точно след Владек беше със заешка устна — лекарят веднага го спря, драсна с тебешира върху рамото му кръстче и го прати в другия край на бараката.
След медицинския преглед Владек се нареди с Джордж на поредната дълга опашка пред бараката на следващата комисия, където всеки стоеше не повече от пет минути. Три часа по-късно, когато Джордж най-сетне влезе в бараката, Владек се притесни какво ли ще го питат.
Щом излезе, приятелят му го дари с усмивка и подвикна:
— Няма страшно, ще те одобрят.
Владек влезе в бараката и усети, че дланите му са покрити с капчици пот.
Чиновникът го вкара в тясно, спартански обзаведено помещение. На масата седяха двама служители, които попълваха трескаво нещо като формуляри.
— Знаете ли английски? — попита първият.
— Да, господине, доста добре — отвърна Владек и съжали, че по време на пътуването не е говорил по-често на английски.
— Как се казвате?
— Владек Кожекевич.
Мъжете му подадоха дебела черна книга.
— Знаете ли какво е това?
— Да, уважаеми господине, Библията.
— Вярвате ли в Бога?
— Да, вярвам, господине.
— Сложете ръка върху Библията и се закълнете, че ще отговаряте честно на въпросите.
Момчето взе в лявата си ръка Библията, сложи отгоре дясната и изрече:
— Заклевам се да казвам само истината.
— Какъв сте по народност?
— Поляк.
— Кой ви плати пътя до тук?
— Платих си сам с парите, които изкарах в полското консулство в Истанбул.
Единият от чиновниците се взря в документите на Владек, кимна и попита:
— Имате ли къде да живеете?
— Да, уважаеми господине. Ще живея при господин Питър Новак. Чичо е на моя приятел. Живее в Ню Йорк.
— Добре. А имате ли работа?
— Да, уважаеми господине. Ще работя в хлебарницата на господин Новак.
— Били ли сте някога задържан под стража?
В съзнанието на момчето изникна Русия. Владек реши да не споменава за това. А също и за Турция.
— Не, господине, никога.
— Анархист ли сте?
— Не, господине. Мразя комунистите, те убиха сестра ми.
— Смятате ли да спазвате законите на Съединените американски щати?
— Да, господине.
— Имате ли пари?
— Да, господине.
— Може ли да ги видя?
— Да, господине.
Владек сложи на масата пачка банкноти и няколко монети.
— Благодаря — рече служителят, — можете да си ги приберете в джоба.
Вторият чиновник го погледна.
— Колко е двайсет и едно плюс двайсет и четири?
— Четирийсет и пет — отвърна без колебание момчето.
— Колко крака има кравата?
Владек не повярва на ушите си.
— Четири, господине — отговори той и се запита дали това не е някаква уловка.
— А конят?
— Четири, господине — рече Владек. Още не можеше да повярва, че му задават такива въпроси.