— Ако сте в малка лодка в открито море и се налага тя да стане по-лека, кое ще хвърлите във водата, хляба или парите?
— Парите, господине — каза момчето.
— Браво. — Чиновникът взе картонче, на което пишеше „Одобрен“, и го връчи на Владек. — След като смените парите, покажете картончето на служителя в имиграционната служба. Кажете му двете си имена и той ще ви даде регистрационен формуляр. После ще получите и удостоверение, че сте допуснат в страната. Ако в продължение на пет години не извършите престъпление и издържите лесен изпит по четене и писане, ще ви се разреши да поискате американско гражданство. Успех, Владек.
— Благодаря ви, господине.
На гишето за обмяна на валута Владек подаде спестяванията в турски лири, които бе заделял в продължение на година и половина, и трите банкноти от по петдесет рубли. За турските пари получи четирийсет и седем долара и двайсет цента, а колкото до рублите, му обясниха, че те нямали стойност. Владек се сети за доктор Дюбиен и за петнайсетте години, през които той бе събирал тези окаяни двеста рубли.
Последната спирка бе в имиграционната служба — чиновникът седеше точно до бариерата, зад гише, над което се мъдреше портретът на президента Хардинг. Владек и Джордж отидоха при него.
— Двете имена — рече служителят на Джордж.
— Джордж Новак — отвърна убедено Йержи.
Чиновникът вписа името във формуляра.
— Адресът? — попита той след това.
— Брум стрийт номер двеста осемдесет и шест, Ню Йорк, щат Ню Йорк.
Чиновникът подаде документа на Джордж.
— Това е удостоверението ти от имиграционната служба, 12871, Джордж Новак. Добре дошъл в Съединените щати, Джордж. И аз съм поляк. Тук ще ти хареса. Честито и успех!
Джордж се усмихна и се ръкува със служителя, сетне се дръпна встрани, да изчака Владек. Чиновникът го погледна, както си стоеше с дългата меча шуба. Владек му подаде картончето, на което пишеше „Одобрен“.
— Двете имена? — попита мъжът.
Владек се поколеба.
— Как се казваш? — повтори чиновникът малко по-високо и нетърпеливо. Явно бе решил, че той не знае английски.
Владек нямаше сили да изрече просташкото си име. Само как го мразеше!
— За последен път те питам, как се казваш?
Джордж се беше вторачил в приятеля си. Гледаха го и другите, наредили се на опашката. Владек продължаваше да мълчи. Най-неочаквано чиновникът го сграбчи за китката, взря се в надписа върху сребърната гривна, драсна нещо във формуляра и го подаде на момчето.
— 21872, барон Авел Розновски. Добре дошъл в Съединените щати. Честито и успех, Авел!
12.
През септември 1923 година Уилям се върна за последната си учебна година в „Сейнт Пол“ и беше избран за председател на ученическия комитет на горния клас точно трийсет и три години след като на същата чест се бе радвал и баща му. Но не спечели на изборите по обичайния начин, защото е най-добрият спортист или най-известното момче в училището. Най-верният му приятел Матю Лестър безспорно би се наредил пръв, ако изискванията се свеждаха само до това. Просто Уилям бе пръв сред съучениците си, с най-високи постижения, затова така и не успяха да убедят Матю Лестър също да се кандидатира и да се състезава с него. Управата на „Сейнт Пол“ предложи Уилям за стипендията по математика „Хамилтън“ в Харвардския университет и през първия срок момчето насочи всичките си усилия към това да я спечели.
Когато се върна за Коледа на Бийкън Хил, смяташе, че през ваканцията няма да прави друго, освен да усвоява „Principia Mathetatica“. Но сметките му излязоха криви — завари у дома множество покани за какви ли не увеселения и балове. Реши да се извини и да не отиде на повечето, един от баловете обаче нямаше как да пропусне. Организираше го не друг, а неговите баби, и то в Червената къща на Луисбърг скуеър. Уилям се запита на каква ли възраст ще бъде в състояние да защити собствения си дом от нашествието на двете достолепни дами и реши, че още не му е дошло времето. Почти нямаше близки приятели в Бостън, това обаче не попречи на бабите да съставят чудовищен списък на поканените.
За да ознаменуват случая, те подариха на внука си първия официален костюм, който, както го изискваше последната мода, беше с двуредно закопчаване. Докато получаваше подаръка, Уилям се престори, че нехае, после обаче се издокара с костюма и тръгна с напета стъпка из стаята си, та да спре пред огледалото и да почне да си се любува. На другия ден поръча разговор с Ню Йорк и покани Матю Лестър да дойде и да му погостува през съдбовната неделя. Сестрата на Матю също поиска да замине, ала майка й отсъди, че не било прилично.