Уилям отиде да посрещне приятеля си, който пристигна с влак.
— Знаеш ли, хрумна ми, че е крайно време да преспиш с жена — подметна Матю, докато шофьорът ги караше към Бийкън Хил. — В Бостън сто на сто има навити момичета.
— Да не би вече да си спал с жена, Матю?
— То се знае, че съм спал. Миналата зима в Ню Йорк.
— Какво ли съм правил през това време?
— Сигурно си зубрил трудовете на Бертран Ръсел.
— Не си ми споменавал.
— Нямаше нищо интересно за разказване. Пък и теб те занимава по-скоро банката на баща ми, отколкото първите ми стъпки в любовта. Всичко стана на едно учрежденско тържество, което баща ми организира в чест на рождения ден на Вашингтон. Всъщност, защо да си кривя душата, бях изнасилен от една от секретарките на директора, дебелана на име Синтия с огромни цици, които се полюшваха, докато…
— Хубаво ли беше?
— На мен — да, но виж, за Синтия се съмнявам. Беше се напила, клетата, до козирката, не знам дали изобщо ме е забелязала. Ала човек все започва отнякъде, а секретарката нямаше нищо против да помогне на синчето на шефа.
Уилям си представи свъсената застаряваща секретарка на Алан Лойд.
— Не мисля, че има вероятност да ме посвети тъкмо секретарката на председателя на управителния съвет — отбеляза той посърнал.
— А, знае ли човек! — възкликна Матю, сякаш бе врял и кипял в тези неща. — Именно онези, които се правят на вода ненапита, са най-дашни. Сега вече приемам всякакви покани, и официални, и неофициални, не че облеклото има някакво значение.
Шофьорът подкара автомобила към гаража, а двамата младежи изтичаха нагоре по стълбището пред къщата на Уилям.
— Доста неща си променил тук от последния път, когато ти гостувах — отбеляза Матю, възхитен от ратановите мебели, последен писък на модата, и пъстрите нови тапети.
Само фотьойлът с виненочервена кожена тапицерия си седеше на обичайното място.
— Реших да поосвежа малко — отвърна Уилям. — Все едно живеех в каменната епоха. Пък и не исках нищо тук да ми напомня за… Ела, сега не му е времето да обсъждаме покъщнината.
— Кога ще пристигнат гостите, поканени на увеселението?
— Не увеселение, Матю, а бал, бабите много държат да го наричаме така.
— А момичета за сваляне ще има ли?
— Една директорска секретарка не ти дава правото да се смяташ за пръв спец по половото възпитание в държавата.
— Божичко, каква люта ревност, и то от най-скъпия ми приятел — въздъхна уж покрусен Матю.
Уилям се засмя и си погледна часовника.
— Първият гост ще се появи след около два часа. Дай да не се мотаем, ами да се изкъпем и облечем. Сети ли се да си вземеш официално облекло?
— Да, но и да съм пропуснал, ще се издокарам с пижамата. Обикновено забравям или официалния костюм, или пижамата, но никога и двете. Дали да не се появя на бала по пижама, тъкмо ще наложа нова мода.
— Бабите няма да разберат шегата ти — отвърна другият младеж.
Хората от фирмата за организиране на тържества — общо двайсет и трима на брой, дойдоха в шест часа, бабите пък — в седем, пременени в черна коприна с шлейфове, влачещи се по земята. В осем без нещо Уилям и Матю отидоха при тях в гостната.
Уилям посегна да вземе изкусителната черешка върху великолепната охладена торта, но баба Каин подвикна зад него:
— Не пипай храната, Уилям, това не е за теб.
Той се извърна рязко.
— Тогава за кого е? — попита той и я млясна по бузата.
— Не ми се прави на интересен, Уилям, това, че си цял метър и осемдесет, няма да ми попречи да те шляпна.
Матю прихна.
— Нека те запозная, бабо, с най-добрия ми приятел, Матю Лестър.
Възрастната дама го огледа през пенснето от глава до пети, сетне рече одобрително:
— Драго ми е, млади момко.
— За мен е чест да ви се представя, госпожо Каин. Струва ми се, че сте познавали моя дядо.
— Дали съм познавала дядо ти ли? Кейлъб Лонгуърт Лестър? Навремето, преди петдесетина години, ми поиска ръката. Отказах му. Обясних му, че е пияница и това ще го вкара доста бързо в гроба. Оказах се права, затова и двамата недейте да пиете. Не забравяйте, алкохолът убива мозъка.