— Какво ти пиене при този сух режим! — възкликна невинно Матю.
— Опасявам се, че скоро ще го отменят — изпуфтя баба Каин. — Президентът Кулидж забравя какво възпитание е получил. На куково лято щеше да стане президент, ако онзи кретен Хардинг не умря толкова глупаво.
Уилям се засмя.
— Доста късопаметна си, бабо. По време на полицейската стачка не даваше и дума да се издума срещу него.
Госпожа Каин замълча.
Гостите започнаха да пристигат — домакинът не познаваше повечето от тях и се зарадва, когато сред първите видя Алан Лойд.
— Изглеждаш добре, момчето ми — рече банкерът и установи, че за пръв път през живота си гледа Уилям от долу нагоре.
— И ти, Алан. Много мило от твоя страна, че дойде.
— Мило ли? Забрави ли, че ме е поканил не друг, а твоите баби? Може би щях да събера смелост да откажа на едната, но и на двете…
— И ти ли, Алан? — прихна младежът. — Ще ми отделиш ли малко време? Искам да си поговорим на четири очи. — Той отведе госта в един по-тих ъгъл. — Смятам да променя инвестиционните си планове и да започна да изкупувам акции на банката на Лестър, стига да се появят на борсата. Докато навърша двайсет и една години, искам да държа пет на сто от акциите.
— Няма да е лесно — отвърна Алан. — Притежават ги все частни лица, които рядко ги обявяват за продан, но ще видя какво мога да направя. Какво си намислил, Уилям?
— Всъщност целта ми е да…
— Уилям! — подвикна баба Кабът, която се носеше като хала към тях. — Ето къде си бил! Съзаклятничиш в ъгъла с господин Лойд, а още не съм те видяла да танцуваш и с една-едничка млада дама. Защо според теб сме организирали този бал?
— Точно така — рече Алан Лойд и се изправи. — Елате, госпожо Кабът, да поседнем заедно и да пуснем момчето по широкия свят. Тъкмо ще си починем, ще го погледаме как танцува и ще послушаме музика.
— Музика ли? Това, Алан, не е музика. Някаква какофония, в която няма и намек за мелодия.
— Драга ми бабо — вметна Уилям, — това е „Не, нямаме банани“, най-нашумялото парче напоследък.
— Значи е дошло време да напусна този свят — свъси се баба Кабът.
— Бива ли да говорите така! — възрази галантно банкерът.
Уилям танцува с две-три момичета, които помнеше смътно, макар и да не се сещаше как се казват, сетне зърна Матю, който седеше в ъгъла — тъкмо повод да се измъкне от дансинга. Забеляза момичето, разположило се до Матю, чак когато отиде при тях. Младата жена го погледна и Уилям усети как нозете му се подкосяват.
— Познаваш ли Аби Блънт? — попита небрежно Матю.
— Не — отвърна Уилям и едвам се сдържа да не си оправи вратовръзката.
— Това е вашият домакин господин Уилям Лоуел Каин.
Младата дама сведе свенливо очи, а младежът седна от другата й страна. Матю бе забелязал, че приятелят му се е захласнал по Аби, и отиде да си налее от пунша.
— Как така не съм ви срещал никога досега? Цял живот живея в Бостън.
— А, срещали сме се. Бутнахте ме в езерцето в парка. По онова време и двамата бяхме на по три години. Трябваше да минат четиринайсет години, за да дойда на себе си.
— Искрено съжалявам — рече Уилям, след като помълча. Умуваше напразно с каква духовита забележка да заплени момичето.
— Имате прелестна къща, Уилям.
Отново се възцари тягостно мълчание.
— Благодаря — отвърна смутено младежът.
Стрелна с крайчеца на окото Аби, но така, че тя да не забележи как я оглежда. Беше тъничка, с огромни кафяви очи, дълги мигли и профил, от който Уилям онемя. Беше прихванала светлокестенявата си коса по начин, който до този миг Уилям беше ненавиждал.
— Матю ми каза, че догодина отивате да следвате в Харвардския университет — опита се момичето отново да подхване разговор.
— Да. Всъщност танцува ли ви се?
— Да, благодаря.
Уилям стъпваше като в паници и току тикаше дамата си в другите по дансинга. Извиняваше й се, тя се усмихваше. По едно време я хвана по-близо до себе си и двамата продължиха да танцуват.
— Познаваме ли младата дама, която от час явно си е присвоила Уилям? — попита подозрително баба Кабът.
Баба Каин вдигна пенснето и се втренчи в момичето, което Уилям тъкмо извеждаше през френските прозорци на моравата.
— Аби Блънт — оповести баба Каин.
— Щерката на адмирал Блънт ли? — възкликна баба Кабът.