Една вечер през есента на 1911 година беляза първата повратна точка в живота на Владек. Семейството тъкмо беше приключило със скромната вечеря — супа от цвекло и кюфтета, Яшо Кожекевич вече похъркваше край огнището, Хелена шиеше, а другите деца си играеха. Владек бе седнал в нозете на майка си и четеше, Стефан и Йозеф се препираха чии са току-що боядисаните шишарки, когато на вратата се похлопа силно. Всички млъкнаха. Беше голяма рядкост някой да дойде у семейство Кожекевич, което живееше на осемнайсет версти от Слоним и на близо шест от имението на барона. Тук почти никой не се отбиваше на гости, а и да се отбиеше, единственото, което щеше да получи, бяха ягодов сок и детска олелия. Всички се сепнаха и извърнаха очи към вратата. Зачакаха отново да се почука, сякаш не можеха да повярват на ушите си. Не след дълго се похлопа отново, този път малко по-силно. Яшо се надигна сънено от стола, отиде при вратата и я отвори предпазливо. Щом зърнаха човека на прага, всички сведоха глави, само Владек продължи да гледа вторачено едрия красив благородник с палто от меча кожа, който с присъствието си сякаш властваше в тясната стая и заради когото в очите на бащата проблесна страх. Сетне обаче ловецът надви уплахата, усмихна се радушно и покани барона в къщата си. Всички продължаваха да мълчат. Никога досега баронът не беше идвал у тях и те не знаеха какво да кажат.
Владек остави книгата, изправи се и още преди баща му да го е спрял, тръгна с протегната ръка към непознатия.
— Добър вечер, уважаеми господине — поздрави хлапето.
Баронът се здрависа с него и двамата се загледаха в очите. По едно време Владек забеляза великолепната сребърна гривна на китката му с надпис, който момчето така и не успя да разчете.
— Ти сигурно си Владек.
— Да, драги ми господине — потвърди малчуганът. По нищо не личеше да е уплашен или изненадан, че баронът знае как се казва.
— Идвам при баща ти заради теб — поясни мъжът.
Владек продължи да го гледа, без да помръдва. Ловецът махна с ръка на дечурлигата да ги оставят насаме с господаря, затова двете момичета направиха реверанс, четирите момчета се поклониха и се изнизаха мълком към плевнята. Владек обаче остана, ала никой не му каза да излезе и той.
— Кожекевич! — подхвана баронът, който все така стоеше прав, защото не го бяха поканили да седне.
Ловецът не му предложи стол по две причини: първо, защото се притесняваше, и, второ, защото бе решил, че баронът е дошъл да го скастри за нещо.
— Идвам да те помоля за една услуга — рече другият мъж.
— На ваше разположение съм, уважаеми господине — отвърна бащата, недоумявайки какво ли може да даде точно той на барона.
— Синът ми Лев вече навърши шест години — продължи нечаканият гостенин, — наел съм му двама частни учители, които му преподават в замъка — единият е поляк, другият германец. Твърдят, че бил умно момче, само дето нямал с кого да се съревновава. Учителят в селското училище в Слоним — господин Котовски, ми каза, че Владек е единственото момче, което би могло да мери сили с Лев. Имате ли нещо против синът ви да напусне селското училище и да дойде да учи заедно с Лев в замъка?
Владек продължаваше да стои пред барона и да го наблюдава. Пред очите му се разкри приказна гледка на какви ли не вкуснотии и напитки, на книги и учители, къде-къде по-мъдри от господин Котовски. Стрелна с очи майка си. И тя се бе вторачила в барона. Върху лицето й се четяха учудване и мъка. Баща му се обърна към майка му и този миг на безмълвно общуване между двамата сякаш продължи цяла вечност.
Ловецът каза мрачно на посетителя:
— За нас ще бъде чест, драги ми господине.
Баронът погледна въпросително и Хелена Кожекевич.
— Пресветата Дева Мария ми е забранила да заставам на пътя на детето — пророни едва чуто жената, — макар че единствена тя знае колко много ще ми струва това.
— Не говорете така, госпожо Кожекевич, синът ви ще ви гостува често и вие ще го виждате.
— Дано, драги ми господине.