Мълвеше се, че е втора жена на Раглан Сръдльото. Всички в пансиона недоумяваха как той се е сдобил и с една съпруга, камо ли пък с две. От време на време госпожа Раглан току въздишаше едва чуто и се умълчаваше, с което показваше, че и тя донякъде споделя това всеобщо недоумение от съдбата й.
Като отговорник на общежитието Уилям имаше задължението да се явява всяка вечер в десет и половина при Раглан Сръдльото, за да докладва, че осветлението е изключено и самият той отива да си легне. Един понеделник вечерта почука както обикновено на вратата на Сръдльото и изненадан, чу гласа на госпожа Раглан, която го канеше да влезе. Беше се изтегнала на канапето и бе облечена в нещо като широко копринено кимоно.
Уилям продължи да стиска хладната дръжка на вратата.
— Всички лампи са угасени, заключих и входната врата, госпожо Раглан. Лека нощ!
Тя стъпи на пода и изпод гънките на коприната се мярна бледата плът на бедрото й.
— Вечно бързаш, Уилям. Изгаряш от нетърпение животът да започне ли? — Госпожа Раглан отиде при масичката отстрани. — Защо не поостанеш, ще пийнем топло какао. И аз съм една, направила съм две чаши, съвсем ми изхвърча от главата, че господин Раглан се връща чак в събота.
Тя определено натърти на думата „събота“. Занесе на Уилям чашата, над която се виеше пара, и го погледна — да провери дали е схванал тънкия намек. Удовлетворена, му подаде чашата, като уж без да иска, го докосна по ръката.
Той взе да бърка усърдно какаото.
— Джералд замина на конференция — продължи с обясненията тя. Уилям за пръв път чуваше малкото име на Раглан Сръдльото. — Затвори вратата де. Ела да поседнем.
Уилям се поколеба. Сетне все пак затвори вратата, но не искаше да сяда нито на стола на Сръдльото, нито до госпожа Раглан. Накрая реши, че столът на Сръдльото е по-малката от двете злини, и се насочи към него.
— Не там, не там — обади се жената и потупа по канапето.
От немай-къде Уилям отиде при нея и приседна притеснен, после се втренчи в чашата за вдъхновение. Не го получи, изгълта съдържанието й и си изпопари езика. Камък му падна от сърцето, когато госпожа Раглан се изправи. Тя му напълни отново чашата, без да обръща внимание как момчето пелтечи, че не искало повече, после прекоси мълчешком стаята, пусна грамофона и сложи игличката върху плочата.
— Лесно и хубаво, нали? — бяха първите думи, които Уилям чу. Когато жената се върна, той още се беше вторачил в пода. — Няма да оставиш една дама да танцува сама, нали?
Младежът вдигна очи. Госпожа Раглан се поклащаше лекичко в такт с музиката.
— „Поели сме към любовта, ясно е това“ — изгука Руди Вали.
Уилям се изправи и волю-неволю, прегърна госпожа Раглан. Сръдльото преспокойно можеше да застане между двамата, толкова далече стояха един от друг. След няколко такта тя се приближи още малко до Уилям, а той продължи да гледа втренчено през дясното й рамо, та да й покаже, че не е усетил кога лявата й ръка се е плъзнала от рамото върху кръста му. Плочата спря да се върти и младежът си каза, че сега ще има възможност да се върне при безопасното какао, жената обаче я обърна и още преди Уилям да е помръднал, отново се озова в ръцете му.
— Госпожо Раглан, мисля, че трябва да…
— Поотпусни се де.
Най-сетне Уилям събра смелост да я погледне в очите. Опита се да отговори нещо, ала сякаш бе изгубил дар слово. Госпожата вече изследваше с длан гърба му, по едно време дори промуши бедро между краката му. Той я стисна по-здраво през кръста.
— Така е по-добре — рече му тя.
Долепени един до друг, двамата се въртяха все по-бавно и бавно из стаята, докато накрая плочата отново спря. Госпожа Раглан се отскубна лекичко и отиде да угаси осветлението, а на Уилям му се прииска тя да се върне по-бързо. Стоеше, без да помръдва в тъмното, чуваше шумоленето на коприната и виждаше само смътен силует, който си смъква дрехите.
Певецът си бе изпял песента, игличката вече дращеше в края на плочата, когато госпожа Раглан помогна на Уилям да се съблече и го заведе отново на канапето. Уилям я замилва в мрака и плахите му пръсти на новак се натъкнаха на части от тялото й, които той си беше представял другояче. Дръпна ги припряно и ги премести на сравнително позната територия — гърдите. Госпожа Раглан го опипваше далеч не така сдържано и не след дълго младежът започна да усеща неща, за каквито не бе и мечтал. Идеше му да застене от удоволствие, но се спря — да не го помислят за смотаняк. Жената продължи да го милва по гърба и го притегли да легне върху нея.