— Трябва веднага да назнача друг на негово място. Къде да го намеря? — завайка се човекът.
Месарят не можеше да му помогне. Затова пък Авел само това и чакаше. Облече единствения си костюм, отиде в хотела, който се падаше на четирийсет и седем пресечки от месарницата, и получи работата.
След като се установи в „Плаза“, се записа на вечерен курс по английски в Колумбийския университет. Всяка вечер се трудеше неуморно, стиснал в едната си ръка разтворения речник „Уебстър“, купен на старо, а в другата — писалката, сутрин пък, след като разнесеше закуската и наредеше масите за обяд, преписваше уводните статии от „Ню Йорк Таймс“ и проверяваше в речника всяка дума, в която не беше сигурен.
През следващите три години се издигаше малко по малко в йерархията на „Плаза“, докато накрая го повишиха в сервитьор в Дъбовия салон, където той изкарваше с бакшишите двайсет и пет долара седмично. В тесния свят, в който живееше, не му липсваше нищо.
Преподавателят в Колумбийския университет бе толкова възхитен от старанието и напредъка му по английски, че го посъветва да се запише на друг вечерен курс — първата стъпка към бакалавърската степен по хуманитарни науки. Сега в свободното си време Авел учеше не английски, а икономика и преписваше уводните статии не от „Ню Йорк Таймс“, а от „Уолстрийт Джърнъл“. Този нов свят го погълна изцяло и ако не броим Джордж, той престана да се вижда с приятелите, с които навремето се бе сближил.
Ако обслужваше посетителите в Дъбовия салон, винаги се взираше внимателно в по-прочутите клиенти: Бейкър, Лоб, Уитни, Морган, Фелп, и се опитваше да разбере с какво богатите са по-различни. В несекващия си стремеж към знания изчете романите на Х. Б. Менкен, на Скот Фицджералд, Синклер Луис и Теодор Драйзер, „Американският Меркурий“. В почивката, докато другите разлистваха „Мирър“ или дремеха, той преглеждаше от край до край „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Не знаеше къде ще го отведат новите му познания, но и за миг не се съмняваше в правотата на барона, повтарял, че нищо не може да замени доброто образование.
Един четвъртък през август 1926 година — помнеше деня добре, защото точно тогава умря Рудолф Валентино и повечето жени, излезли по магазините на Пето авеню, бяха облечени в черно — Авел както обикновено обслужваше една от ъгловите маси, запазени за най-преуспелите предприемачи, които държаха да се хранят в усамотение, далеч от любопитни очи и уши. Беше му приятно да обслужва точно тази маса, тъй като предприемачеството бележеше подем и момчето често научаваше от откъслечните разговори ценни неща. След обяда, ако гостът бе от банка или голям холдинг, Авел проверяваше финансовото състояние на съответната фирма и усетеше ли, че обядът е минал добре, влагаше сто долара в по-малката фирма с надеждата, че по-голямата ще й съдейства да се разшири или да се слее с по-могъщо търговско дружество. Ако в края на обяда клиентът поръчаше пури, Авел увеличаваше вложението на двеста долара. В седем от десет пъти стойността на акциите, които бе избрал по тази начин, се удвояваше за половин година, времето, през което Авел си позволяваше да задържи акциите. През четирите години, докато работеше в хотел „Плаза“, Авел неотклонно прилагаше тази система и загуби пари само три пъти.
Този ден той пак обслужваше ъгловата маса и всичко вървеше както обикновено с тази малка разлика, че посетителите поръчаха пури още преди обяда. По-късно при тях седнаха още хора, които също поръчаха пури. Авел провери в книгата за резервации при оберкелнера името на клиента. Улуърт. Наскоро го беше срещал по финансовите страници на вестниците, но не се сещаше във връзка с какво. Другият гост се казваше Чарлс Лестър, редовен клиент на „Плаза“. Авел знаеше, че той е известен нюйоркски банкер. Докато обслужваше посетителите, току надаваше ухо да чуе повечко от разговора. Те не проявиха никакъв интерес към внимателния келнер. Авел така и не узна нищо, което според него е съществено, но все пак подразбра, че сутринта е сключена някаква сделка, за която по-късно през деня ще бъде оповестено на нищо неподозираната общественост. Тогава вече младежът се сети. Беше виждал името в „Уолстрийт Джърнъл“. Тъкмо Улуърт беше човекът, решил да открие първата в Щатите верига евтини магазини за обикновения потребител. Авел реши да се възползва и също да спечели. Докато клиентите си ядяха вкусния десерт — по препоръка на Авел повечето си поръчаха сладкиш с извара и ягоди — той се измъкна от ресторанта колкото да звънне на брокера си на Уолстрийт.