Най-добрата новина, която младежът научи в първите дни от престоя си в Чикаго, бе, че Мелани Лерой е единствено дете.
14.
През есента на 1924 година Уилям и Матю се записаха в първи курс в Харвардския университет. Въпреки неодобрението на бабите Уилям прие стипендията „Хамилтън“, възлизаща на двеста и деветдесет долара, и си подари „Дейзи“, последния модел форд и първата голяма любов в живота му. Боядиса автомобилчето в жълто, с което цената му падна наполовина, а броят на обожателките на Уилям се удвои. В последния момент общественото мнение се промени на сто и осемдесет градуса и Калвин Кулидж отново спечели президентските избори и се върна в Белия дом, а обемът на акциите, търгувани на Нюйоркската фондова борса, достигна рекордните от пет години насам два милиона триста трийсет и шест хиляди сто и шейсет.
Двамата млади мъже („Не можем и занапред да ги наричаме «деца»“, произнесе се баба Кабът) изгаряха от нетърпение да отидат в университета. Сред бурното лято, прекарано в игра на тенис и голф, бяха готови да се заемат с по-сериозни начинания. Още първия ден, след като се настаниха в новата си стая на „Златния бряг“, далеч по-уютна от тясното помещение в пансиона на „Сейнт Пол“, Уилям се вглъби в учебниците, а Матю тръгна да търси гребния клуб на университета. Беше избран за капитан на отбора на първокурсниците и всяка неделя следобед Уилям зарязваше зубренето, за да погледа приятеля си от бреговете на река Чарлс. Радваше се на успехите на Матю, но въпреки това го смъмри:
— Животът не се свежда до това осмина здрави и прави мъже да карат по вълничките тромави криви лодки, а девети, по-дребен, да им подвиква — оповести той високопарно.
— Върви го кажи на онези в Йейл — отвърна Матю.
Междувременно Уилям бързо показа на преподавателите по математика, че в учението е онова, което Матю — в спорта: доста гърди пред другите. Стана председател и на Дружеството на спорещите в първи курс и убеди ректора Лоуел, негов далечен чичо, да въведе за пръв път в университета студентското застраховане, система, според която всеки, дипломирал се в Харвард, ще получава доживотна полица от хиляда долара, стига да посочи, че ако умре, парите ще отидат за висшето учебно заведение. Уилям пресметна, че това ще струва на всеки включил се по-малко от долар седмично и че ако четирийсет на сто от завършилите университета подкрепят системата, от 1950 година нататък Харвард ще има гарантирани приходи от около три милиона долара годишно. Ректорът бе възхитен от предложението и го подкрепи напълно, а година по-късно покани Уилям да влезе в управителния съвет на университетския комитет по набиране на средства. Уилям прие с гордост, без да знае, че назначението е доживотно. Ректорът Лоуел уведоми баба Каин, че е привлякъл, при това безплатно, един от най-бляскавите финансови умове на своето време. Баба Каин се тросна на братовчед си, че „всичко си има предназначение — така Уилям ще се научи да чете и дребния шрифт“.
Някъде в началото на втори курс студентите избираха (или биваха избирани в) някой от университетските клубове, които заемаха водещо място в живота на заможните в Харвард. Уилям беше привлечен в „Порцелан“, най-стария и най-богат от тези клубове, в който се попадаше най-трудно и за който останалите не знаеха почти нищо. Помещаваше се на авеню Масачузетс, над евтино кафене, така че да не бие на очи. Там Уилям се настаняваше на някой от удобните фотьойли, обсъждаше недоказаната теорема за четирите цвята върху географските карти и отзвука от процеса срещу Лоб и Лиополд, гледаше разсеяно улицата долу, отразена в поставеното под удобен ъгъл огледало, и слушаше това нововъведение на големия радиоприемник.