Матю — самото въплъщение на свободомислието и търпимостта, говори добре, изложи прекрасно становището си, внесе спокойствие. Когато под бурните ръкопляскания приятелят му се върна на стола, Уилям се ръкува сърдечно с него.
— Разказа им играта — прошепна му той.
Но Тадиъс Коен изненада всички. Говореше благо и обмислено и спечели всеобщите симпатии. Даваше уместни примери, цитатите му бяха добре подбрани и не предизвикваха разногласия. Без да внушава на присъстващите, че нарочно се стреми да получи възхитата им, той излъчваше нравственост и почтеност, така че всеки, който не ги притежаваше, до него изглеждаше провалил се човек. Тадиъс Коен с готовност призна, че и в неговия лагер има крайности, че водачите на левите невинаги са на висота, но все пак остави впечатлението, че макар и опасен, социализмът е единственият път на човечеството, ако искаме жребият му да е добър.
Уилям се притесни. След убедителното, премерено изложение на Коен нямаше смисъл да се осланя на непоклатимата логика и да напада политическата платформа на противниците си. Въпреки всичко бе длъжен да го изобличи в твърденията му, че е изразител на надеждата и вярата в човешкия дух. Насочи усилията си първо към това да отхвърли някои от обвиненията на Кросби, после се противопостави на доводите на Коен, като изрази вярата си в способността на американската система да постига чрез конкуренцията най-добри резултати и в духовната, и в стопанската сфера. Усети, че е изиграл чудесно защитната игра, но толкоз, и седна, примирен, че Коен го е победил.
Кросби стана, за да отговори на своя противник. Започна яростно, сякаш се канеше да разгроми не само Уилям и Матю, но и Коен, и попита присъстващите дали биха застанали зад един „враг на народа“, който тази вечер е сред тях. Дълго оглежда залата — някои се свиха притеснени на столовете си и замълчаха, дори заклетите привърженици на Кросби впериха погледи в обущата си. Сетне младежът се наведе напред и ревна:
— Той е пред вас. Току-що говори. Казва се Уилям Лоуел Каин. — Без да поглежда към мястото, където седеше Уилям, Кросби махна с ръка натам и продължи да крещи: — Банката му притежава рудници, където миньорите мрат като мухи колкото да изкарат на собствениците още един милион дивиденти годишно. Банката му подкрепя кървавите продажни диктатури в Латинска Америка. Именно чрез нея Конгресът на САЩ получава подкупи, за да мачка дребните фермери. Банката му…
Словоизлиянието продължи няколко минути. Уилям седеше и мълчеше ледено, като от време на време си записваше припряно нещо в тефтера. Тук-там в залата вече се чуваха възгласи: „Стига!“. На свой ред привържениците на Кросби подвикваха в негова подкрепа. Официалните лица се споглеждаха притеснено.
Времето, отпуснато на Кросби, вече изтичаше. Той вдигна юмрук и заяви:
— Господа, според мен изходът от задънената улица, в която са се озовали Щатите, е на някакви си двеста метра от тази зала. Там се възправя „Уайднър“, най-голямата частна библиотека в света. Посещават я бедни учени имигранти наред с най-просветените умове на Америка, така щото да натрупат още познания и светът да се радва на по-голямо благоденствие. Благодарение на какво съществува тя? Библиотеката я има, защото преди шестнайсет години някакъв си богат бонвиван е имал нещастието да се качи на увеселителния лайнер „Титаник“. Мен ако питате, госпожи и господа, американският народ трябва да връчи на всеки член от управляващата класа билет за отделна каюта на титаника на капитализма и чак тогава богатствата, натрупани на нашия велик континент, ще бъдат отприщени и ще служат на свободата, равенството и напредъка.
Докато слушаше речта на Кросби, Матю изпита най-различни чувства: ликуване, че след тази издънка победители са те с Уилям, притеснение от поведението на противника, гняв, задето той си е позволил да спомене „Титаник“. Нямаше представа как Уилям ще постъпи след такава провокация.