Тишината беше, общо взето, възстановена и водещият отиде на катедрата и оповести:
— Господин Уилям Лоуел Каин.
Уилям отиде на катедрата и огледа присъстващите в залата, притихнали в очакване.
— По мое мнение възгледите, изразени от господин Кросби, не заслужават отговор.
После си седна на мястото. Известно време всички мълчаха изненадани, сетне заръкопляскаха бурно.
Водещият се върна на катедрата, но явно не знаеше как да постъпи. Някъде зад него се чу глас, разсеял напрежението.
— С ваше разрешение, господин водещ, бих искал да помоля господин Каин да използвам неговото време — извика Тадиъс Коен.
Уилям кимна на водещия.
Коен отиде при катедрата и замига притеснено, с което спечели симпатиите на всички.
— Отдавна се знае — подхвана младежът, — че най-голямото препятствие пред успеха на демократичния социализъм в Съединените щати е екстремизмът на някои от привържениците му. Едва ли нещо може да онагледи този тъжен факт по-ясно от речта на колегата днес. Склонността да се вреди на прогресивното дело с призиви за физическото изтребление на онези, които му се противопоставят, би била разбираема у един кален в битките имигрант, ветеран от сражения в чужбина, по-ожесточени от нашите. В Щатите обаче тя е непростима и отблъскваща. Лично аз се извинявам най-чистосърдечно на господин Каин.
Този път всички изръкопляскаха на мига. Присъстващите до последния човек станаха на крака и продължиха да аплодират младия оратор.
Уилям отиде и се ръкува с него. Никой не се изненада, че те с Матю са спечелили с цели сто и петдесет гласа. Пренията приключиха, дошлите в залата започнаха да се изнизват един по един на смълчаните, покрити с преспи алеи, сетне тръгнаха по средата на улицата, като обсъждаха разгорещено, колкото им глас държи случилото се.
Уилям покани настойчиво Тадиъс Коен да дойде с тях с Матю и тримата да се почерпят. Прекосиха заедно авеню Масачузетс, като почти не виждаха къде стъпват — всичко бе затрупано със сняг, и спряха пред голямата черна врата почти точно срещу зала „Бойлстън“. Уилям я отвори с ключа си и тримата влязоха във входа. Но още преди да са затворили вратата, Тадиъс Коен рече:
— Опасявам се, че тук няма да съм добре дошъл.
Уилям се постъписа.
— Я не се занасяй! Нали си с мен!
Матю погледна приятеля си да го предупреди, но видя, че той е твърд в решението си.
Качиха се по стълбите в просторното помещение, доста уютно, без да е обзаведено скъпо, където десетина младежи седяха по фотьойлите или стояха на групички от по двама-трима. Щом Уилям се показа на прага, всички се впуснаха да го поздравяват.
— Беше неотразим! Хубаво им натри носовете. Изпросиха си го тия нагли типове!
— Влизай победоносно, убиецо на болшевиките!
Тадиъс Коен се дръпна в сянката зад вратата, но Уилям не го беше забравил.
— Разрешете, господа, да ви представя достойния си противник, господин Тадиъс Коен.
Младежът пристъпи колебливо напред. В помещението се възцари тягостно мълчание. Неколцина се извърнаха, уж са се загледали в брястовете с натежали от току-що навалелия сняг клони на двора.
Накрая дюшемето изпука и един от младежите излезе през страничната врата. Последва го втори. Без да бързат и без да са се наговаряли, всички се изнизаха. Последният изгледа Уилям, сетне се врътна на пети и също се скри зад вратата.
Матю погледна притеснен спътниците си. Моравочервен, Тадиъс Коен сведе глава. Уилям бе стиснал устни със същата хладна ярост, плиснала го, когато Кросби бе споменал „Титаник“. Матю го докосна по ръката.
— Да си тръгваме!
Разстроени, тримата отидоха в стаята на Уилям и колкото да не е без никак, пийнаха малко бренди, което не ги развесели.
На заранта, когато се събуди, Уилям видя, че някой е пъхнал под вратата плик. Вътре имаше кратичко писмо от председателя на клуб „Порцелан“, който изразяваше „надежда, че снощната случка, за която по-добре да забравим, няма да се повтори никога повече“.
До обяд председателят получи две писма, от които разбра, че членовете на клуба са станали с двама по-малко.
След дълги усърдни месеци Уилям и Матю бяха почти готови — и двамата не смееха и да предположат, че са напълно готови — за последните изпити в университета. Шест дни отговаряха на въпроси и попълваха ли, попълваха цяла купчина тестове, а после зачакаха — както се оказа, ненапразно, тъй като през юни 1928 година и двамата, както и се бяха надявали, завършиха Харвардския университет.