Уилям написа на госпожа Брукс официално писмо, в което й предлагаше да се срещнат, за да обсъдят нещата. Беше изчел най-прилежно папката с документите на Брукс и знаеше, че вдовицата е едва двайсет и две годишна, че е дъщеря на Андрю Хигинсън, глава на стар прочут бостънски род, и разполага със значителни лични средства. Никак не му се искаше да я кара да плаща с тях просрочения заем към банката, но както никога, те с Тони Симънс бяха единодушни, че нямат друг изход, затова младежът се подготви за неприятна среща.
Но не беше включил в сметките самата Катрин Брукс. След време щеше да си спомня най-подробно какво точно се е случило оная сутрин. Двамата с Тони Симънс си бяха разменили доста резки думи заради голяма инвестиция в мед и калай, която младежът искаше да препоръча на управителния съвет. В промишлеността имаше все по-голямо търсене на двата метала и Уилям беше убеден, че не след дълго ще има недостиг на мед и калай в цял свят. Тони Симънс не искаше да го подкрепи и настояваше да влагат повече пари във фондовия пазар. Младежът още бе погълнат от това, когато секретарката доведе в кабинета госпожа Брукс. С плахата си усмивка тя в миг разсея мислите му за медта, за калая и за всеки друг недостиг по света. Още преди да е седнала, Уилям отиде от другата страна на писалището и придърпа към нея стола, сякаш се опасяваше, че погледне ли я по-отблизо, тя ще изчезне като мираж. Никога досега не бе срещал жена, тъй прелестна като Катрин Брукс. Дългата й руса къдрава коса се спускаше на буен водопад по раменете, няколко кичура се бяха измъкнали при слепоочията и се подаваха чаровно изпод шапката. Жената още беше в траур, това обаче ни най-малко не прикриваше красотата на стройното й тяло. Посетителката бе с тънък кокал, залог, че ще изглежда добре на всяка възраст. Беше с огромни кафяви очи. В тях се четеше стъписване и уплаха.
Уилям се помъчи да говори делово.
— Моите съболезнования, госпожо Брукс. Много се натъжих, когато научих за кончината на съпруга ви, и наистина съжалявам, че се наложи да ви каня днес тук.
В едно-единствено изречение — две лъжи, които допреди пет минути щяха да бъдат истина. Младежът зачака посетителката да каже нещо.
— Благодаря ви, господин Каин. — Имаше нежен гърлен глас. — Знам за задълженията си към банката и ви уверявам, че ще сторя всичко по силите си, за да ги изплатя.
Уилям продължи да чака — надяваше се госпожа Брукс да каже още нещо. Тя обаче замълча, затова младежът й обясни как е разпродал имуществото на съпруга й. Тя го изслуша със сведени очи.
— А сега, госпожо Брукс, тъй като сте поръчителка на заема, теглен от мъжа ви, стигаме до въпроса за личното ви имущество. — Той разлисти папката. — Разполагате с около осемдесет хиляди долара в инвестиции — това, струва ми се, са пари на родителите ви, а също със седемнайсет хиляди четиристотин петдесет и шест долара на личен влог.
Посетителката вдигна очи.
— Похвално е, господин Каин, че сте запознат толкова добре с финансите ми. Но трябва да добавите и Бъкхърст Парк — къщата ни във Флорида, която се води на името на Макс, а също накитите ми, които струват доста пари. По мое мнение всичко това възлиза на триста хиляди долара, точно колкото ви дължим, и съм се постарала възможно най-бързо да разпродам каквото имам и да се разплатя.
Гласът й трепереше едва доловимо. Уилям погледна захласнато и възхитено жената.
— Госпожо Брукс, банката няма намерение да ви отнеме всичко до последната вещ, която притежавате. С ваше съгласие бихме искали да продадем акциите и дяловете ви. Нашето становище е, че всичко останало, което споменахте, включително къщата, трябва да останат ваше притежание.
Посетителката се поколеба.
— Признателна съм за проявената щедрост, господин Каин. И все пак не желая да остана в дълг към банката ви, смятам и да разсея сянката, паднала върху името на съпруга ми. — Отново лекото трептене, което обаче бързо бе потиснато. — При всички положения съм решила да продам къщата във Флорида и час по-скоро да се върна в дома на родителите си.
Сърцето на Уилям заби по-учестено, когато той чу, че младата жена смята да се върне в Бостън.