Другото, което смущаваше Уилям, бе, че Тони Симънс беше едва на трийсет и девет години, което означаваше, че младежът има да чака още най-малко двайсет и шест години, докато и на него му се усмихне щастието да стане председател на управителния съвет. Това обаче не се вместваше в представата за професионално израстване, отстоявана в Харвардския университет.
Междувременно мислите на Уилям постоянно го връщаха към образа на Катрин Брукс. Той й пишеше доста често — доколкото го позволяваше благоприличието — във връзка с продажбата на нейните акции и дялове: официални, напечатани на машина писма, след които човек не можеше да очаква друго, освен също тъй официални, но написани вече на ръка отговори. Госпожа Брукс сигурно вече си мислеше, че Уилям е най-съвестният банкер на белия свят. Ако имаше откъде да разбере, че папката с книжата й е набъбнала като всички други, за които Уилям отговаря, младата жена вероятно щеше да се замисли по-внимателно за делата си — или най-малкото за младежа. В началото на есента тя му писа, че е намерила фирма, готова да купи къщата във Флорида. В отговора си Уилям я помоли да разреши от името на банката именно той да уговори условията по продажбата и вдовицата прие.
В началото на септември 1929 година младежът замина за Флорида. Госпожа Брукс го чакаше на гарата и той бе изумен. На живо тя бе много по-красива, отколкото в спомените му. На перона подухваше лек ветрец, черната й рокля се бе прилепила до тялото и открояваше силует, който всеки мъж, освен Уилям, би се обърнал да погледне още веднъж. Колкото до Уилям, той не сваляше очи от него.
Тя още бе в траур и се държеше с него толкова порядъчно и сдържано, че първоначално той се отчая — явно никога нямаше да му обърне внимание. Протака възможно най-дълго с разговорите с фермера, решил да купи Бъкхърст Парк, и убеди Катрин Брукс да приеме една трета от уговорената продажна цена, а банката да прибере останалите две трети. Накрая, след като подписа всички книжа, Уилям не успя да си измисли други оправдания, за да не се върне в Бостън. Покани Катрин Брукс на вечеря в хотела си, готов да разкрие поне отчасти чувствата си към нея. Тя го изненада не за пръв път. Още преди Уилям да е зачекнал въпроса, младата жена взе да върти чашата, само и само да не го поглежда в очите, и го попита има ли нещо против да поостане няколко дни в Бъкхърст Парк.
— Нещо като почивка и за двамата.
Тя се изчерви, Уилям продължи да мълчи.
Накрая жената набра смелост и продължи:
— Сигурно ще ви прозвучи налудничаво, но вероятно си давате сметка, че съм самотна. Най-странното е, че никога досега не съм се чувствала така добре, както през последната седмица с вас. — Тя отново се изчерви. — Не се изразих добре, сигурно ще си помислите нещо лошо за мен.
Сърцето на Уилям трепна.
— От девет месеца, Кейт, и на мен ми се иска да ви кажа нещо, не по-малко притеснително от това.
— Значи ще поостанете няколко дни, нали, Уилям?
— Да, Кейт, ще остана.
Същата вечер тя го настани в голямата стая за гости в Бъкхърст Парк. След време Уилям винаги щеше да си спомня за онези няколко дни като за златната интерлюдия към живота му. Яздеше заедно с Кейт и тя винаги се оказваше по-бърза. Плуваше с нея и тя винаги стигаше по-надалеч. Разхождаше се с младата жена и винаги се уморяваше пръв, затова накрая се видя принуден да поиграе покер с Кейт — за три часа и половина спечели точно толкова милиона долара.
— Може ли да се издължа с чек? — попита високопарно младата жена.
— Забравяте, госпожо Брукс, че знам точно колко пари притежавате, но ви предлагам ето какво: да играем, докато си върнете парите.
— Сигурно ще ни отнеме няколко години — засмя се Кейт.
— Нямам нищо против да почакам — отвърна младежът.
Хвана се, че й разказва случки, отдавна погребани в миналото, неща, които не бе споделял дори с Матю — колко много е уважавал баща си, колко е обичал майка си, колко сляпо е мразел Хенри Осбърн, какви дръзки мечти има за „Каин и Кабът“. На свой ред тя му разправи за детството си в Бостън, за това как е ходела на училище във Вирджиния и се е омъжила съвсем млада за Макс Брукс.