Николай Райнов
Каин и Авел
А когато Адонай подари на Адама син, възрадва се Адам и жъртва принесе Богу. Но Ева скърбеше още — и Каломаин и Каин гледаха нейната горест. Змия на скръб хапеше сърцето им, защото не знаеха по що тъгува тяхната майка. И те се питаха: „Кой е наскърбил оная, която ни е родила? Защо й е тежко? Защо не поглежда тя ни мене, ни тебе, ни малкото ни братче?“ И не можеха да си отговорят. А майка си не дръзваха да попитат, защото знаеха, че — ако запиташ скърбящ човек поради що скърби, — дваж по-тежко ще му стане и няма да ти отговори, па може дори да се разгневи.
И възрасна Евел, стана мъж — и лицето му — бяло като алабастър, стана меко и нежно. Очите му бяха като небесна синина, а косите му — меки и златисти като зряла ръж.
Но слаб беше Евел и силите му — малко; защото бе син на смъртен човек — и чедо на човешка похот.
А Каин бе силен, като исполин, лицето му — изгорено от слънце, носеше цвят на червена пръст. Косата му бе твърда и черна, като крило на гарван, а очите му блестяха, като очите на баща му Сатанаиля. Мишците му — силни, като на пъргав звяр, и ръцете му, опърлени от слънцето, имаха цвят на лин, в който се тъпче грозде.
Ала не обичаше Ева сина си Евеля, защото не бе плод на сърцето и, а рожба на сласт и милувки.
А когато минаваше Сатанаил през Едема, говореше думи на сина си Каина. И думите му бяха огнен дъжд. Та закоравя сърцето на Каина, закоравя и умът му.
И неговата мъдрост стана здрава като кедър и ведра като езеро сутрин.
Растяха в Едема две дървета. Едното, слабо на вид, но хубаво, развиваше големи седмовърхи листа и даваше плодове — сини, като сливи.
То бе Дърво на Живота и плодовете му бяха горчиви; те засищаха, но не бяха приятни за ядене.
А другото бе широкогранно, високо, със снажно стъбло — и кората му бе гладка. Листата му — дребни и много на брой. А плодовете му бяха едри, червени, като ябълки, и сладки.
То бе Дърво на Познанието.
Но Змия се виеше на седем пръстена около него, та не даваше никому да яде. И когато минаваше Сатанаил през Едема, Змията се плъзваше по стъблото, свиваше се на колело и го гледаше покорно с жълтите си очи.
И приближаваше се Сатанаил, та ядеше от плодовете на дървото.
И когато един ден Врагът на Силния говореше на Каина за онова, що има да стане, за Тайната на Седемте Бездни, за чаровете на Земята и на съкровените Кръгове под нея, за Черните Властелини на Триъгълника, за душата на сестра му Каломаин, за Вождовете на Гнева и за деветте Алилуийа на Божията Песен — изстъпление нападна Каина. И той прозре скритата замисъл на Иехова и на Сатанаиля, синя мълния озари пещерите на ума му — и той проумя тайния смисъл на казаното от бащата.
И като съзре Сатанаил своя син — мъж по мисъл и левент по мъдрост, — даде му три плода от Дървото на Познанието, но му заръча строго — да ги скрие, та после да ги изяде насаме.
Но щом изяде плода на Познанието, изпадна Каин в тежък сън — и сякаш вампир завея над него кожени крила.
А Каломаин и Евел ходеха, та играеха в Едема. И стигнаха до дървото, под което спеше брат им.
И видяха Каина, заспал дълбоко, а в ръцете му се червенееха двата плода. И почнаха да го будят с весел вик, но дълбок бе сънят му, та не го сепна викът. И взеха му тогава със смях плодовете, та ги занесоха вкъщи.
Адам, отпаднал и стар, на вечерта на своя живот, седеше пред хижата със замислен поглед. Той ги не видя.
А Ева пееше в хижата. И тя се зарадва, като съзря плодовете, защото ги позна. И взе единия плод, та го изяде. Но щом сдъвка и глътна плода, душата и се размъти, тялото и отпадна — и Ева умря.
Майката на Живите бе първият човек на земята, който позна Смъртта. Защото бе познала милувките на Сатанаиля и бе хапнала от плода на Забраненото Дърво.
А Евел и Каломаин не знаеха това, защото не бяха там. Че насаме изяде майка им плода.
И Каломаин, като не знаеше какъв е този плод, запита Евеля.
И каза й Евел:
„Плод на вечна младост е тоя плод. Който яде от него, не ще се сбръчка вовеки лицето му и очите му не ще посърнат, нито косата му ще побелее. Ела — да го изедем!“
И Каломаин изеде плода, но на Евеля не даде. Защото се боеше.
И мъка се роди в душата на Каломаин. И копнеж по волност я завладя. И мрак легна пред нея.
И седем луни трая това.
А когато се изчерпи седмата луна, Каломаин се изгуби. И празни бяха усилията на Каина да я намери. Напусто ходеше от долина в долина да я дири.
И в разселините на жълтите скали всуе кънтеше плачът на душата му:
„Каломаин, сестро моя! Ела при Каина, та утоли с кротка дума жаждата на сърцето му, болно без тебе!“