— Небесни Драконе — каза Ван Фу, проснат по очи, — стар съм, беден съм, слабосилен съм. Ти си като лятото, аз съм като зимата, Ти имаш десет хиляди живота, аз имам един-единствен и той свършва. Какво съм ти сторил? Вързаха ми ръцете, а те никога не са ти причинявали зло.
— Питаш ме какво си ми сторил, стари Ван Фу? — каза императорът.
Гласът му бе като песен, от която в очите избиват сълзи. Той вдигна десница, зеленикавосиня в заревото на нефритовия плочник, и възхитеният от дължината на пръстите Ван Фу затърси в паметта си дали не бе рисувал нескопосен портрет на императора или на някой от неговите предци, за да си е заслужил смъртното наказание. Но едва ли — Ван Фу рядко бе стъпвал във владетелския двор, защото предпочиташе хижите на изполичарите или кварталите на куртизанките и пристанищните кръчми с надвикващи се хамали.
— Питаш ме какво си ми сторил, стари Ван Фу — повтори Императорът и сведе тънката си шия към притихналия старец. — Ще ти кажа. Но понеже чуждата отрова може да проникне в нас само през деветте ни отвора, за да те изправя лице в лице с постъпките ти, трябва да те разходя из коридорите на моя спомен и да ти разкажа живота си. Баща ми бе събрал твои картини в най-тайните стаи на двореца, защото смяташе, че нарисуваните хора трябва да се крият от погледа на невежите поради невъзможността да сведат очи в тяхно присъствие. В тези зали бях отгледан, стари Ван Фу, тях бяха отредили за усамотението, в което израснах. За да опазят чистотата ми от пръските на човешките души, държаха далеч от мен неспокойния прилив на бъдещите ми поданици и никому не бе позволено да минава пред прага ми, за да не докосне нозете ми сянката на мъж или жена. Неколцината престарели слуги, на които ме бяха поверили, се показваха колкото може по-рядко и часовете се въртяха в кръг, багрите на твоите картини оживяваха с утрото и избледняваха със здрача. Нощем, когато не можех да заспя, ги гледах — гледах ги десет години поред. Денем седях с отпуснати на коленете ръце върху един килим, чиито шарки знаех наизуст, и си мечтаех за радостите, които бъдещето ще ми донесе. Представях си света, с Ханското царство в средата, като еднообразната и вдлъбната равнина на дланта, нарязана от съдбовните бразди на петте реки. Наоколо са моретата, лоно на чудовища, а още по-далеч: планините, небесните подпори. И за да видя тези неща, се вглеждах в твоите картини. Ти ме накара да повярвам, че моретата са като водната шир от твоите свитъци — толкова сини, че всеки камък, паднал в тях, не може да не се превърне веднага в сапфир, че жените се отварят и затварят като цветя, подобни на създанията, носени от вятъра по алеите в твоите градини, и че младите войни със стройна снага, които бдят в пограничните крепости, сами са стрели и могат да пронижат сърцето ти. На шестнайсет години вратите към света се разтвориха; изкачих се на терасата в двореца, за да видя облаците, но те не бяха така красиви като онези от твоите залези. Заповядах да докарат носилката ми и тръскан по пътища, за чиито камънаци и кал не бях и подозирал, обиколих поднебесните провинции, без никъде да видя градините, пълни с твоите подобни на светулки жени — жените, чието тяло само е градина. Чакълът по бреговете ме накара да намразя океаните, кръвта на мъчениците не е така алена, както наровете от твоите свитъци, селските гниди ми попречиха да видя красотата на оризищата, плътта на живите жени ме отвращава както мъртвото месо, окачено по касапските ченгели, а от дебелашкия смях на моите войници ми се повръща. Ти ме излъга, Ван Фу, стари измамнико: светът е само една мацаница от смътни петна, нахвърляни върху празнотата от безумен художник, непрекъснато размазвани от сълзите ни. Ханското царство не е най-красивото от царствата и аз не съм император. Единствената империя, достойна да бъде владяна, е онази, в която ти проникваш, стари Ван, по пътя на Хилядата Извивки и Десетте хиляди Цвята. Ти едничък властваш мирно над планини, покрити с нетопящ се сняг и над поля с нарциси, които няма да изгният. И затова, Ван Фу, дълго се питах какво мъчение да ти отредя заради магиите ти, които ме отвратиха от притежаваното и ме изпълниха с мечти за онова, което няма да притежавам. И за да те затворя в единствената килия, от която няма да можеш да излезеш, реших, че трябва да ти се изгорят очите, защото очите ти, Ван Фу, са двете вълшебни врати към твоето царство. И понеже ръцете ти са двата пътя с десет разклонения, водещи към сърцето на твоето царство, волята ми е ръцете ти да бъдат отрязани. Разбра ли ме, Ван Фу?