Фредерик Форсайт
Как да поставиш проблема
НОЕМВРИ
Валеше дъжд. Сипеше се като бавно движеща се стена над Хайд Парк и лекият западен вятър го носеше на сиви завеси от падаща вода по Парк Лейн и тясната ивица дървета, която разделяше двете платна. Един мокър намусен мъж стоеше под голите дървета и наблюдаваше.
Входът на балната зала на хотел „Гровнър Хаус“ беше ярко осветен от няколко мощни прожектора и от безкрайните проблясъци на фотографските светкавици. Вътре бе топло, приятно и сухо. Настилката под навеса пред вратата беше мокра и там чакаха униформени портиери.
Когато плисканите от дъждовните струи лимузини една по една спираха пред навеса, портиерите изтичваха с разтворен чадър да скрият слязлата кинозвезда или друга прочута личност. Така че да може да изправи глава, да залепи на лицето си заучена усмивка и да мине покрай фотоапаратите.
Папараците бяха от двете страни на навеса и мокри до кости, правеха каквото могат, за да скрият от дъжда скъпоценната си техника. Виковете им достигаха до мъжа под дърветата оттатък улицата.
— Насам, Майкъл. Насам, Роджър. Прекрасна усмивка, Шакира! Възхитителна!
Величията от света на киното благосклонно кимаха на ласкателствата, усмихваха се пред обективите и без да обръщат внимание на неколцината облечени с анораци колекционери на автографи, странни упорити плъхове с умолителни очи, влизаха вътре. Там се оставяха да ги отведат до масите им и спираха да се усмихнат, готови за церемонията по връчването на годишните награди на Британската академия за кино и телевизионно изкуство.
Дребният мъж под дърветата гледаше всичко това с копнеж. Някога и той беше мечтал да е там, също звезда от света на киното или поне всепризнат майстор в занаята си. Ала знаеше, че това не е възможно. Вече бе късно.
Беше актьор от тридесет и пет години, почти изключително в киното. Имаше участие в над сто филма. Бе започнал като статист без реплики и никога не беше получил истинска роля.
Бе играл портиер, докато Питър Селърс за няколко секунди минаваше на екрана, шофьор на военния камион, който беше качил Питър О’Тул в Кайро, римски войник, застанал мирно на няколко крачки от Майкъл Палин, авиомеханик, който помагаше на Кристофър Плъмър да се качи на своя „Спитфайър“.
Беше играл келнери, носачи, войници във всички известни войски, от Библията до Втората световна война. Бе играл таксиметрови шофьори, полицаи, посетители в ресторант, мъжът, който пресича улицата, изобщо всичко, каквото може да си представи човек.
Но винаги се беше повтаряло едно и също — няколко дни снимки, десет секунди на екрана — и чао, приятел. Бе се доближавал до всички известни звезди на целулоидния небосвод, беше виждал благородниците и копелетата, любовниците и примадоните. Знаеше, че може убедително да изиграе всяка роля, знаеше, че е човек хамелеон, ала никой не бе забелязал таланта, който със сигурност притежаваше.
Затова гледаше в дъжда как идолите му се отправят към тазвечерната си слава, а по-късно и към разкошните си апартаменти. Когато си тръгна и последният и светлините угаснаха, той се помъкна обратно към автобусната спирка при Марбъл Арч и застана мокър на пътеката между седалките, за да слезе на осемстотин метра от евтината си квартира.
Съблече подгизналите си дрехи, уви се в стар хавлиен халат, отмъкнат от един хотел в Испания („Човекът от Ла Манча“ с Питър О’Тул в главната роля и с него в ролята на един от конярите) и запали електрическата печка. Мокрите му дрехи през цялата нощ вдигаха пара и на сутринта бяха само влажни. Знаеше, че е съсипан, разорен. От седмици нямаше работа, професията бе наводнена от ниски мъже на средна възраст без никакви перспективи. Бяха прекъснали телефона му и ако искаше да разговаря с импресариото си, за кой ли път, щеше да му се наложи да го посети лично. Утре, реши той, щеше да отиде.
Седеше и чакаше. Винаги седеше и чакаше. Такъв беше житейският му жребий. Накрая вратата на кабинета се отвори и излезе човек, когото познаваше. Той скочи.
— Здравей, Робърт! Помниш ли ме? Тръмпи.
Робърт Пауъл се изненада. Очевидно не си спомняше лицето му.
— Италианската история. Торино. Аз карах таксито, ти седеше отзад.
Непоклатимата ведрина на Робърт Пауъл спаси положението.
— Разбира се. Торино. Отдавна беше. Как си, Тръмпи? Как върви?
— Доста добре. Не много зле, не се оплаквам. Просто се отбих да видя дали знаеш кой има нещо за мен.
Пауъл погледна оръфаната му риза и дрипавия му шлифер.
— Убеден съм, че ще се намери нещо. Радвам се, че се видяхме. Успех, Тръмпи.
— И на теб. Горе главата, нали?