— Сто и петдесет хиляди лири. Някой предлага ли повече?
Американецът вдигна главата и номера си. Слейд го зяпна. Гети искаше Коорте за своята колекция. О, радост! О, безмерно щастие! Гети срещу Ван Ден Бош. Той се обърна към холандеца.
— Срещу вас, господине. Сто и шейсет хиляди на пътеката.
Де Хофт не мигна. Жестовете му бяха почти презрителни. Той погледна към фигурата на пътеката и кимна. Слейд ликуваше.
„Мой млади холандецо — помисли си той, — ти изобщо нямаш представа срещу кого се изправяш.“
— Сто и седемдесет хиляди, господине. Има ли…
Американецът вдигна номера си и кимна. Наддаването продължаваше ли продължаваше. Де Хоофт изгуби спокойната си надменност, намръщи се и се напрегна. Шефът му бе казал „купи я“, но всичко си имаше граници. Когато стигна до половин милион, агентът извади малък мобилен телефон, набра дванадесет цифри и тихо и сериозно заговори. Слейд търпеливо изчака. Нямаше нужда да се натрапва в човешката мъка. Де Хоофт кимна.
При осемстотин хиляди в залата стана тихо като в черква. Слейд качваше с по двадесет хиляди лири. И без това светлият де Хоофт вече беше бял като хартия. От време на време казваше нещо в мобифона и продължаваше да наддава. При един милион лири разумът в Амстердам най-после надделя. Американецът вдигна поглед и бавно кимна. Холандецът поклати глава.
— Продадено за един милион лири, номер двайсет и осем — обяви Слейд. Залата въздъхна. Де Хоофт изключи мобилния си телефон, гневно погледна мъжа от Кентъки и излезе.
— Номер сто и трети — с невъзмутимост, каквато не изпитваше, продължи директорът. — Пейзаж от Антони Паламедес.
Под погледите на всички присъстващи американецът се изправи и напусна залата. Придружаваше го една млада красавица.
— Браво, господине, успяхте — изчурулика тя.
— Напрегната сутрин — провлачено отвърна милиардерът. — Бихте ли ми казали къде е мъжката тоалетна?
— О, да, направо и втората врата отдясно.
Тя го видя да влиза, все още стиснал в ръка ръчната си чанта, която мъкнеше през цялата сутрин, и остана да го чака. Когато излезеше, момичето щеше да го заведе в счетоводството за досадните подробности.
В тоалетната Тръмпингтън Гор извади от сака си дипломатическо куфарче от телешка кожа и черни обувки с високи токове. След пет минути брадичката и сивата перука бяха изчезнали. Както и тъмнокафявите панталони и оръфаното палто. Всичко това отиде в сака, който изхвърча през прозореца. Бени го хвана и изчезна.
След две минути от тоалетната излезе елегантен лондонски бизнесмен с пригладена назад рядка черна коса и очила със златни рамки. Той бе с пет сантиметра по-висок и носеше прекрасно ушит, но взет под наем раиран костюм, маркова риза и скъпа вратовръзка. Мъжът мина покрай чакащото момиче.
— Страхотен търг, а? — Актьорът просто не успя да устои. — Погрижете се онова американско приятелче да си получи картината.
Той кимна към вратата зад себе си и се отдалечи. Момичето не откъсваше поглед от тоалетната.
Мина една седмица докато се разхвърчат лайната, но наистина затрупаха всичко.
Нееднократните запитвания показаха, че макар династията Гети да има много представители, нито един от тях не се казва Мартин и не живее в Канзас. Когато това се разчу, „Дарси“ и в частност Перигрин Слейд станаха за посмешище.
Нещастният заместник-председател се опита да убеди втория наддаващ, Ян де Хоофт, който представляваше стария Ван Ден Бош, да се съгласи на един милион. Де такъв късмет.
— Ако не беше вашият самозванец, щях да взема картината за сто и петдесет хиляди — отговори му по телефона холандският агент. — Готов съм да я купя на тази цена.
— Ще попитам продавача — каза Слейд.
Картината се продаваше заедно с цялото имущество на покоен немски аристократ, офицер от СС в Холандия по време на войната. Това злощастно съвпадение винаги беше хвърляло сянка върху въпроса как е придобил своята холандска колекция, но старият граф бе възразявал, че има своите холандски майстори отпреди войната, и разполагаше с идеално фалшифицирани документи, които го доказваха. Светът на изкуството е нищо, ако не е гъвкав.
Ала продавачът се представляваше от една щутгартска адвокатска кантора и Перигрин Слейд трябваше да се свърже с нея. Германски адвокат в отвратително настроение рядко е приятна гледка, а с почти двуметровия си ръст старши партньорът Бернд Шлайман бе доста страшничък дори когато беше спокоен. Сутринта, когато научи всички подробности за случилото се със собствеността на неговия клиент и предложената цена сто и петдесет хиляди лири, той изпадна в дива ярост.