— Дегизирането се придружаваше от очевидно фалшифицирано писмо.
— По-точно предупреждение, но фалшиво.
Вътрешно сър Сидни смяташе измамата за забавна. Такива истории винаги се разказваха с огромен успех на професионалните събирания. Но изражението му бе такова, все едно обсъждаше случай на масово убийство.
— Той някога твърдял ли е, че е представител на прочутото семейство Гети?
— Не точно.
— Но вие сте предположили така.
— Да.
— Опитал ли се е да вземе тази холандска картина или някоя друга?
— Не.
— Имате ли представа кой е?
— Не.
— Сещате ли се за някой изключително недоволен бивш служител, който може да е измислил всичко това?
— Само един, но той не беше в залата.
— Вие ли го уволнихте?
— Да.
— На какво основание?
Слейд нямаше никакво намерение да признава измамата с картината на Сасета.
— Некадърност.
— Той беше ли компютърен гений?
— Не. Почти не разбираше от компютри. Но беше жива енциклопедия по старите майстори.
Сър Сидни въздъхна.
— Съжалявам, че трябва да ви обезсърча, но мисля, че момчетата в синьо едва ли ще проявят интерес към този случай. Нито Кралската прокуратура. Въпрос на доказателства, нали разбирате. Вашият актьор може да е сивокос американец с брадичка, да има южняшки акцент и дрипаво палто, а в следващия момент да се превърне в бивш кралски гвардеец с раиран костюм. Когото и да смятате, че сте разкрили, ще можете ли да докажете, че е бил той? Оставил ли е отпечатъци? Ясен подпис?
— Неразбираема драскулка.
— Точно така. Той ще отрече всичко и полицията няма да ви обърне внимание. Вашата уволнена енциклопедия само трябва да заяви, че не знае за какво говорите, и… пак същото. Нямате абсолютно никакви доказателства. А някъде зад кулисите, изглежда, се крие компютърен гений. Съжалявам.
Той се изправи и протегна ръка.
— Ако бях на ваше място, щях да се откажа.
Но Перигрин Слейд нямаше намерение да се откаже. Докато излизаше в калдъръмения двор на една от четирите лондонски адвокатски колегии, в главата му изникна една дума, която беше използвал сър Сидни Ейвъри. Къде бе виждал или чувал думата „актьор“?
Когато се върна в кабинета си, той поиска информация за продавача на картината на Сасета. И там я видя: професия актьор. Обърна се към най-дискретната лондонска частна детективска агенция. Дадоха му двама души, и двамата бивши инспектори от столичната полиция, които взимаха двоен хонорар за експресни резултати. Докладваха му след седмица, но нямаше нищо съществено.
— В продължение на пет дни следихме заподозрения Евънс, но той, изглежда, води нормален живот. Търси си работа като помощен персонал. Един от нашите по-млади колеги го заговори в кварталната кръчма. Явно няма никаква информация за случая с холандската картина.
— Живее на предишния си адрес с приятелката си пънкарка. Момичето носи достатъчно метал по лицето си, за да потопи крайцер, изрусена е на кичури, едва ли е вашият компютърен гений.
— Що се отнася до актьора, той като че ли се е изпарил.
— Сега сме две хилядната година — възрази Слейд. — Хората вече не могат да се изпаряват.
— И ние така смятахме — отвърна детективът. — Можем да проследим всяка банкова сметка, всяка кредитна карта, талон на автомобил, шофьорска книжка, застрахователна полица, номер на социална осигуровка — само назовете документа и ние ще открием адреса на собственика. Но не и в този случай. Той е толкова беден, че няма такива неща.
— Абсолютно нищо ли?
— Е, получава помощи за безработен или поне е получавал, но вече не. И адресът, който имат хората от социалната служба, е същият, който ни дадохте вие. Той има членска карта в Съюза на актьорите — със същия адрес. Що се отнася до останалото, в наше време всичко е компютризирано, освен тоя господин Тръмпингтън Гор. Той се е измъкнал през някаква пролука в системата и е изчезнал.
— Ами адресът, който ви дадох? Ходихте ли на него?
— Разбира се, господине. Първо там отидохме. Представихме се като служители от данъчното. Напуснал. В апартамента се е нанесъл пакистанец, таксиметров шофьор.
И за Слейд това беше краят на една извънредно скъпа следа. Той предположи, че с пет хиляди лири в джоба си невидимият актьор е заминал в чужбина, което обясняваше липсата на каквато и да било информация за него.
Всъщност Тръмпингтън Гор се намираше на километър и половина оттам в едно кафене край Портобело Роуд заедно с Бени и Джули. Тримата не бяха съвсем спокойни. Започваха да разбират какъв натиск може да окаже една разгневена и богата компания.