Госпожица Гор така и не се омъжи. Тя се занимаваше със селските и енорийските работи и през 1965 година почина на осемдесет и пет годишна възраст. Брат й се бе оженил и имаше син, чието дете също беше момче, единственият внук на старата госпожа.
Когато умря, старицата нямаше какво да остави в наследство, тъй като къщата и парите от тръста се връщаха при имота на сър Ейдриън. Но тя завеща картината на своя внук. Изминаха още тридесет и пет години, докато мръсната, лекьосана стара картина видя дневна светлина в една усойна квартира на малка уличка край Шепърдс Буш.
На другата сутрин собственикът се изправи пред гишето на входа на престижната аукционерска и оценителска къща „Дарси“. Притискаше към гърдите си пакет, увит в зебло.
— Разбрах, че предлагате оценителски услуги на хора, които може да имат ценни вещи — каза той на младата жена зад гишето. Тя плъзна поглед по оръфаната риза и мръсния шлифер и му посочи една врата с надпис „Оценяване“. Обстановката вътре не беше толкова пищна, колкото във фоайето. Имаше бюро, зад което седеше друго момиче. Актьорът повтори въпроса си. Служителката извади формуляр.
— Име, господине?
— Казвам се Тръмпингтън Гор. Вижте, тази картина…
— Адрес?
Той го каза.
— Телефон?
— Нямам телефон.
Момичето го изгледа така, сякаш е казал, че няма глава.
— За каква вещ става дума?
— Картина. Масло.
Тя постепенно изцеждаше от него подробностите или тяхната липса и лицето й ставаше все по-отегчено. Възраст неизвестна, школа неизвестна, период неизвестен, художник неизвестен, страна, вероятно Италия.
Жената от „Оценяване“ изпитваше страхотно влечение към един млад веселяк от „Класически вина“ и знаеше, че сега е часът на сутрешното кафе в „Кафе Уно“ зад съседния ъгъл. Ако този досаден човечец с неговата отвратителна мацаница си отидеше, щеше да се измъкне с една приятелка и случайно да седне на масата до своя Адонис.
— И накрая, господине, каква стойност смятате, че има картината?
— Не знам. Тъкмо затова я донесох.
— Трябва да имаме оценка от клиента, господине. Заради застраховките. Какво ще кажете за сто лири?
— Отлично. Знаете ли кога мога да очаквам резултат?
— След известно време, господине. В склада вече има доста вещи, които очакват оценяване. Нужно е време.
Според личното й мнение беше достатъчен и един поглед. Господи, какви боклуци мъкнеха на бюрото й някои хора, като си мислеха, че са намерили ваза от династията Мин в килера.
След пет минути господин Тръмпингтън Гор бе подписал формуляра, беше взел своето копие, бе оставил увития в зебло пакет и отново беше на улиците в Найтсбридж. Все още без пукната пара, той се прибра вкъщи.
Увитата в зебло картина беше отнесена в подземния склад, където получи номер: Д 1601.
ДЕКЕМВРИ
Изтекоха двадесет дни. Д 1601 продължаваше да е до стената в подземния склад, увита в своето зебло. А Тръмпингтън Гор все още очакваше отговор. Имаше едно елементарно обяснение: преди него имаше много други.
Също като всички големи аукционерски къщи, доста над деветдесет процента от картините, порцелана, накитите, качествените вина, колекционерските оръжия и мебелите, които предлагаше за продажба „Дарси“, произхождаха от известни им и лесно установими източници. Намеци за произхода често се появяваха в каталозите на търговете.
Някои не одобряваха да се предлага безплатно оценяване на масовата публика, тъй като според тях това отнемало прекалено много време с боклуци и носело прекалено малко неща, които „Дарси“ била готова да обяви за продан. Но тази услуга бе въведена от основателя сър Джордж Дарси и традицията продължаваше да съществува. От време на време някой неизвестен късметлия откриваше, че старата сребърна кутия за енфие на дядо му всъщност е рядко съкровище от осемнадесети век — но не много често.
В „Стари майстори“ веднъж на две седмици се провеждаха заседания на оценителската комисия, председателствани от шефа на отдела, придирчивия Себастиан Мортлейк, с помощта на двамата му заместници. През оставащите десет дни до Коледа той реши да разчисти всички залежали вещи.
Това му струва пет дни почти непрекъсната работа, докато накрая и на него, и на колегите му не им омръзна.
Господин Мортлейк разчиташе на формулярите, попълнени в момента на депозиране на картината. Предпочиташе онези, чийто автор е очевиден. Това поне щеше да даде на съставителите на евентуалния каталог име, нещо близо до дата и тема, установими още на пръв поглед.