Онези, които избираше за вероятна продажба, господин Мортлейк оставяше настрани. Секретарката пишеше на собственика и го питаше дали иска да продаде картината, като има предвид предложената оценка. Във формуляра беше включено условие, според което платното задължително трябваше да се продаде в „Дарси“.
Ако отговорът бе отрицателен, собственикът незабавно трябваше да си прибере картината. Съхранението струваше пари. Ако получеше съгласието на собственика, Мортлейк избираше подходящ търг и включваше платното в каталога.
Рекламата за творби на неизвестни художници, които само минаваха покрай воднистия поглед на Себастиан Мортлейк, включваше изрази като „очарователно“, което означаваше „ако харесвате такива неща“, или „необичайно“, което означаваше „трябва да го е нарисувал след някой особено тежък обяд“.
След като разгледаха почти триста платна, Мортлейк и неговите двама помощници избраха само десет. Една бе изненадваща творба от холандската школа на ван Остад, но уви, не от самия Коорте. От негов ученик, но добър.
Себастиан Мортлейк не обичаше да избира за „Дарси“ нищо с оценка под пет хиляди лири. Сградите в Найтсбридж не бяха евтини и комисионна върху по-малко просто не беше рентабилна. По-дребните аукционерски къщи можеха да предлагат платна за хиляда лири, но не и „Дарси“. Освен това на предстоящия търг в края на януари щяха да се продават само скъпи картини.
Малко преди обяд на петия ден Себастиан Мортлейк се протегна и разтърка очи. Бе проучил двеста и деветдесет художествени боклука в напразно търсене на намек за скрито злато. Но десетте „приемливи“ платна, изглежда, бяха таванът. Както казваше на помощниците си: „Трябва да изпитваме удоволствие от работата си, обаче не сме благотворително учреждение“.
— Още колко остават, Бени? — извика през рамо Мортлейк на другия оценител.
— Само четирийсет и четири, Себ — отвърна младежът. Наричаше го така, защото така настояваше Мортлейк, за да създаде приятелска атмосфера в „екипа“. Дори секретарките го наричаха така — само портиерите му казваха „господине“, въпреки че той се обръщаше към тях с малките им имена.
— Нещо интересно?
— Не. Нищо с автор, период, възраст, школа или произход.
— С други думи, семейни аматьори. Ще дойдеш ли утре?
— Да, Себ, ще дойда. Малко ще поразчистя.
— Добро момче. Е, аз ще отида на обяда на шефовете на отдели и после заминавам за вилата. Ти си знаеш работата. Любезно писмо, символична оценка, накарай Дирдри да ги напише на компютъра и да ги изпрати.
И с бодро „Весела Коледа, момчета и момичета“ напусна отдела. След няколко минути двамата му помощници направиха същото. Бени се погрижи последната група прегледани (и отхвърлени) картини да бъдат върнати в склада и останалите четиридесет и четири да бъдат преместени в много по-добре осветена стая. Следобед щеше да разгледа част от тях, а с последните щеше да се справи на другия ден преди да си тръгне за Коледа.
Следобед успя да отхвърли тридесет платна и после се прибра в апартамента си в северния, с други думи по-евтиния край на Ладброук Гроув.
Присъствието на двадесет и пет годишния Бени Евънс в „Дарси“ само по себе си бе триумф на упоритостта над перспективите. Служителите във външните офиси, които влизаха в контакт с клиентите и обикаляха из галериите, носеха красиви костюми и говореха гладко. Служителките също бяха млади и хубави.
Сред тях се движеха униформени портиери и разпоредители, както и облечени в гащеризони носачи, които вдигаха и сваляха, теглеха и бутаха, донасяха и изнасяха.
Невидими за публиката оставаха експертите и аристократите сред тях бяха оценителите, без чиито анализаторски способности щеше да се срути цялата постройка. Те притежаваха острите очи и добрата памет, които от пръв поглед различаваха хубавото от обикновеното, истинското от фалшивото, евтиното от безценното.
Тези като Себастиан Мортлейк бяха дребни монарси сред най-високопоставените в йерархията и им позволяваха малкото им странности заради всички познания, събрани за тридесет години в занаята. Бени Евънс беше различен и проницателният Мортлейк бе разбрал защо, което обясняваше присъствието на младежа.
Той не играеше роля, а изпълнението на роля е неотменна част от лондонския свят на изкуството. Нямаше научна степен, нямаше лустро. Косата му стърчеше на рошави кичури, с които едва ли щеше да се справи дори стилист от Джермин Стрийт.
Когато пристигна в Найтсбридж, счупените му пластмасови очила бяха залепени с лейкопласт. Говореше със силен ланкширски акцент. В началото на интервюто Себастиан Мортлейк се беше смаял. Ала когато провери познанията му по ренесансово изкуство, го назначи въпреки външния му вид и подсмихванията на колегите си.