Аз потръпнах, но морската вещица бавно отмести погледа си към магистъра на Смъртта и изграчи:
- Това не е моето тяло, изрод!
Лицето на лорд Еллохар се вкамени. Тъмният ми хвърли бърз поглед, след това се обърна към лорд Тьер и
съвършено спокойно произнесе:
- Изведи Дея.
Независимо от демонстративното спокойствие, на мен ми се стори, че всъщност магистърът е оскърбен
до дъното на душата си и едва се сдържа. Погледнах вещицата - Саарда беше във възторг от момента,
наслаждаваше се на това, че бе успяла да причини болка на някого, като че ли животът й беше посветен
единствено на тази цел.
- Сърце мое - Риан ме обърна към себе си, аз дочух далечен рев на огън и се досетих, че той сега ще призове
пламъка и ще ме пренесе оттук.
Но не ми се искаше да отстъпвам. Внимателно се освободих от обятията на Риан, приближих се към
обездвижената от веригите вещица и нанесох своя удар:
- Еннар ХатарГжен - Саарда трепна, чувайки истинското си име, но аз едва бях започнала, - според мен, вие
наистина извършихте голяма глупост. Всъщност като цяло сте изключително глупава тъмна. Най-глупавата от
всички, които някога съм срещала.
Лицето на Саарда се изкриви в ярост. Яростта на уязвеното самолюбие.
- Какво можеш да знаеш ти, човечке?! - изсъска тя.
- Всичко - аз й се усмихнах. - Практически всичко. Не разбирам единствено някои моменти, но аз именно не
ги разбирам, не че не знам за тях.
И аз продължих да се усмихвам. Дори не знам защо. Може би защото успях да й го върна за оскърблението на
магистър Еллохар, а може би именно заради това, че наистина виждах цялата картина.
- Дея под откат ли е? - шепнешком попита магистърът на Смъртта.
Риан пристъпи към мен, гальовно стисна дланта ми, аз погалих пръстите му в отговор и приближавайки се
на още една крачка към вещицата, реших, че е време да получа отговор на всичките въпроси, които си бях
задавала от момента, в който с Юрао бяхме разкрили случая с откраднатия пръстен на Идващите в съня.
Започнах от главното:
- Защо Алитерра убиваше момичетата в Ардам?
Все още не можех да предположа какъв би могъл да е смисълът на тези убийства. Саарда пресипнало се
разсмя, след това с неочаквана сила се хвърли напред, увисвайки на веригите така, че ръцете й бяха
неестествено извити и изсъска:
- О, човечке, това беше един от тези моменти, когато Алитерра започваше да проявява инициатива, за която
никой не я беше молил.
Скръствайки ръце на гърдите си, понечих да задам още един въпрос, но Саарда неочаквано започна да
говори сама:
- В името на Бездната, Анриссия все пак намери начин да ми отмъсти...
- Анриссия? - удивено повторих аз.
На раменете ми се появи наметало, загръщайки ме. Завъртайки глава, благодарно се усмихнах на магистър
Еллохар и отново се съсредоточих върху разговора с вещицата. Тъмните лордове не се намесваха и аз
разбирах защо - на тях вероятно им беше интересно и това, което знаех аз, и искаха да узнаят версията на
Саарда.
- Да, противната Анри - вещицата отметна глава, сега позата й беше плашеща, а гласът, като че ли се изпълни с
печал. - Можеше и да ми направи услугата да пукне, това парче гоблинско лайно, но не, малката пачавра успя
да разжали сърцето на най-жестокия от демоните и Арвиел я потопи в сън. Жалко, че не във вечен...
Разбрах, че ставаше дума за заговора в дома на повелителя на Хаоса и попитах за тази част от него, за която
имах смътна представа:
- Но и вие сте оцеляла, на вас Еа ви е помогнал да избягате.
Грачещ тих смях и тя изправи глава, гледайки ме право в очите и с презрение произнесе:
- Да, възползвах се от глупостта на това изостанало дълбоководно богче.
Възмути ме подобно отношение към Еа и аз повторих:
- Та нали именно Еа ви е помогнал!
- И какво от това? - тя отново се оттласна напред и дойде толкова близо, че аз усетих зловонния й дъх. - Какво
искаш да кажеш с това, човечке?
- Че би трябвало да сте му благодарна за спасението - твърдо отговорих аз.
Вещицата се разкикоти. Това беше зловещ смях, полубезумен, зъл, ненормален и дори неестествен. Реших да
върна Саарда към разговора:
- Значи Алитерра е убивала без вие да знаете? Как можахте да го допуснете, лейди ХатарГжен? Кикотът се
прекрати. Наклонила глава настрани, тя замислено ме огледа, а след това удивено попита:
- Да го допусна? - устата й се разтегна в противна усмивка. - Изобщо не ми пукаше! - усмивката стана тъжна -
Имах си друга грижа, човечке, ти ми беше тази грижа.
- Аз?! И защо? - аз действително бях удивена.
Дръпване, от което задрънчаха веригите и ревът на вещицата: