Йозеф Несвадба
Как умря капитан Немо
Двете предишни истории за планетите избрах от дневниците на капитан Немо. Сигурно на всички е известна съдбата му. Истинското му име е Пержинка (той беше баща на славния композитор Пержинка) и както знаете, някога с помощта на специален опит беше преодолял бариерата на времето и се бе озовал в далечното бъдеще, в нашата епоха, за която тогавашната ера на експедиции в космоса е била само малко примитивна подготовка за истински достойното човешко съществуване. Аз много добре познавах капитан Немо. Именно на мен бе възложено да му създам рая, за което пиша и този рапорт:
След пристигането в нашата епоха Пержинка живееше главно сред почитатели на старите времена, на които разказваше за някогашната си кариера и коригираше историографските записи в института им. Освен това пишеше мемоарите си. Може би току-що сте прочели откъси от тях. Той живя така дълго време. Само че от своята епоха бе дошъл с похабен организъм, ето защо още преди да навърши първите сто години, при един медицински преглед му казаха, че ще умре.
И тогава този човек, който изобщо се държеше доста странно и който сигурно и в своята епоха е бил донякъде изключителен екземпляр, постъпи съвсем неочаквано и особено. Пребледня, измънка няколко думи и едва не припадна. Беше последвала рязка вегетативна реакция, каквато наблюдаваме у хора, които трябва да умрат в разцвета на силите си при някакъв нещастен случай или катастрофа. С една дума, уплаши се. И през следващите седмици заедно с влошаването на здравословното му състояние растеше и страхът. Затова ми възложиха да направя със своя механик специален апарат, който да даде възможност на болния да изживее нещо като екстракт от най-щастливите мигове в живота си и по този начин да преодолее страха от смъртта. Апарат, който да му помогне по-лесно да умре.
Но какво са разбирали под понятието „щастие“ съвременниците му? Какъв е бил за тях раят, който са очаквали след смъртта си? Днес никой не знаеше със сигурност това. Не ни оставаше друго, освен да действуваме по експериментален начин, стъпка по стъпка, като преценяваме и описваме реакциите на мозъчната кора на въпросния човек.
Апаратът беше прост. Отнесохме го в здравния пункт, където лежеше Пержинка, включихме го, докато той спеше, и го настроихме така, че при извикване на съответните представи лицето, с което се извършва опитът, да изпитва максимално удоволствие. После направихме запис на представите.
Първият пробен сеанс не беше особено интересен. На екрана се появиха ракетите с форма на пура, от които е гъмжала епохата на междупланетните полети, този отдавнашен исторически етап. Наблюдавахме Немо как управлява една такава съвършена, блестяща и мощна ракета по време на експедиция към най-отдалечените пространства на вселената към една система от живи организми, с които трябваше да бъде установена връзка. Видяхме го как каца с ракетата си на определената планета и как напразно оглежда странното тежко небесно тяло. Той не намери там никакъв живот, докато планетата не започна сама да проявява признаци на собствена активност, докато не се разбра, че експедицията му е открила система, където животът е изграден на базата на многосъставни полимери, много по-прости от белтъчините. Те съществуват тук под формата на масивни образувания, които воюват помежду си върху орбитите около своята звезда и взаимно се изтласкват едно друго като при огромен билярд. Истинска борба за място под слънцето. Разбира се, Пержинка разрешава спора и постига известно помирение в планетарното съперничество. Проста работа!
Но тази представа не успокои капитана. Той се събуди призори изпотен и възбуден. Гледаше ни, сякаш бяхме някакви призраци от неговата епоха. Обясних му накратко защо сме дошли. Разбира се, скрих истинската цел на нашето посещение и му дадох известна надежда, но понеже никога в живота си не съм лъгал, мисля, че той лесно разбра всичко.
— Вие сте обичали приключенията, откритията и пътешествията из космоса. Хубаво! Но нали им сте се насладили предостатъчно. За какво мечтаете още? Видели сте толкова неочаквани и странни явления, че сигурно ви се струват вече съвсем обикновени. Тогава защо се страхувате? Закъде още искате да отлетите? През целия си живот сте бил щастлив… — казах аз, като произнесох особено внимателно думата „щастлив“, която днес така рядко използваме.
— Бях щастлив само когато се връщах… — рече капитанът и се закашля. Явно страдаше от едема на белите дробове. Моят механик подпря главата му и аз отново включих апарата.
Видяхме тържественото завръщане на неговия космически кораб, наградите, отличията и жените. Изглежда, жените са играли важна роля в живота на Пержинка. На екрана пред нас дефилираха няколко десетки. Аз се усмихнах. Колко странни и неразумни са били някога хората. Сега, когато те се обединяват въз основа на общите интереси, вече няма емоционални кризи и не-постоянство. Едва не извиках, когато на екрана се появи моят механик, тоест жена ми. Тя запуши устата ми с ръка.