Варлам Шаламов
Как започна всичко това
Как започна всичко това? В кой от зимните дни завя друг вятър и всичко стана много страшно? През есента още рабо…
Как започна всичко това? Бригадата на Клюев я задържаха на работа. Небивал случай. Забоят бе обкръжен от конвой. Мястото представляваше разрез, огромна яма, по края на която се бяха наредили войници. А вътре сновяха хора, бързаха, подканяха се едни-други. Някои — със скрито безпокойство, други — с твърдата увереност, че този ден е случайност, тази вечер — също. Ще се развидели, ще дойде утрото и всичко това ще изчезне, всичко ще се изясни и животът ще потече макар по лагерному, но както преди. Задържане на работа. Защо? Докато не си изпълнели дневната норма. Тънко виеше фъртуната, ситният сух сняг шибаше през лицата като пясък. В триъгълните лъчи на прожекторите, които осветяваха нощните забои, снегът се въртеше подобно но прашинки в слънчев лъч, приличаше на прашинките в слънчевия лъч пред вратата на бащиния сайвант. Само че в детството всичко беше малко, топло, живо. Тук всичко бе огромно, студено и злобно. Скърцаха дървените тарги, в които земята се изнасяше до насипищата. Четирима души хващаха таргата, бутаха я, дърпаха я, влачеха я, блъскаха я и я тътреха към края на купчината, накланяха я и изсипваха замръзналия трошляк връз камарата. Камъните се търкулваха надолу с тихо потракване. Ето го Крупянски, ето го Нейман, ей го и самият бригадир Клюев. Всички бързат, но работата няма свършване. Вече е около единадесет през нощта, а сирената бе в пет — изсвири, изквича точно в пет, когато бригадата я връщат „у дома“. „У дома“ — в бараката. А утре в пет сутринта — ставане и нов работен ден, и нова дневна норма. Нашата бригада трябваше да смени в изкопа тази на Клюев. Ала днес ни пратиха на работа в съседния забой и едва в полунощ сменихме бригадата на Клюев.
Как започна всичко това? Внезапно в мините пристигнаха много, страшно много „бойци“. Двете нови масивни бараки, които затворниците бяха строили за себе си, бяха преотстъпени на охраната. Останахме да зимуваме в палатките, надупчени от камъните след взривовете в забоя. Постегнахме палатките: побихме в земята стълбове и върху летвички опънахме покривна мушама. Между палатката и мушамата оставаше слой въздух. През зимата това пространство ще го натъпчете, казват, със сняг. Но всичко това стана после. Отстъпихме нашите бараки на охраната — това бе същността на събитието. Охраната не хареса, че били от сурови трупи; лиственицата е коварно дърво, не обича хората — стените, подовете и таваните нямаше да изсъхнат цяла зима. Това го разбираха всички — и онези, чиито тела трябваше да изсушават бараките, и онези, които случайно бяха получили тези бараки. Охраната възприе бедствието си като неизбежно северно изпитание.
Защо беше нужна охрана на мина „Партизанин“? Мината беше малка — през 1937 година имаше само две-три хиляди затворници. Съседите — мина „Щурмовой“ и Берзино (бъдещият Верхний Ат-Урях) бяха градове с население от дванадесет-четиринадесет хиляди затворници. Разбира се, смъртоносните вихри на 1938 година съществено промениха тези цифри. Но всичко това бе по-късно. А сега — за какво бе нужна охрана на мина „Партизанин“? През 1937 година тук имаше един-единствен несменяем дежурен „боец“, въоръжен с револвер, който с лекота въвеждаше ред в смиреното царство на „троцкистите“. Криминалните? Дежурният гледаше през пръсти на милите им лудории, на грабителските им експедиции и „гастроли“ — и дипломатично отсъстваше в особено сериозните случаи. Всичко бе „тихо“. А сега изведнъж сума ти конвойни. Защо?
Внезапно откараха нанякъде цялата бригада „отказвачи“ от работа — „троцкистите“ които впрочем, по онова време не се наричаха отказвачи, а много по-меко „неработещи“. Те живееха в отделна барака посред селището, незаграденото селище на затворниците, което тогава не се казваше така страшно, както щеше да стане в бъдеще, в много близко бъдеще — „зона“. „Троцкистите“ законно получаваха по шестстотин грама хляб на ден плюс полагаемата им се храна и не работеха съвсем официално. Всеки арестант можеше да се присъедини към тях, да се прехвърли в неработещата барака. През есента на тридесет и седма година в тази барака живееха седемдесет и пет души. Всички те изведнъж изчезнаха, вятърът блъскаше отворената врата, а вътре цареше необитаема черна пустота.
Изведнъж се оказа, че дажбата не стига, че много ти се яде, но не можеш да си купиш нищо, а и не можеш да си поискаш от някого. Сельодка, парче сельодка все пак можеше да си изпросиш, но хляб? Неочаквано стана така, че никой на никого не даваше нищо, всички започнаха тайно да ядат, да дъвчат нещо — набързо, в тъмното, като обираха трохите от джобовете си. Търсенето на тези трохи стана почти механично занимание на хората през всяка свободна минута. В обущарницата вечно стоеше огромна бъчва с рибено масло. На височина бъчвата беше половин човешки бой и всеки, който поискаше, потапяше вътре мръсни парцали и си мажеше обувките. Не се сетих веднага, че рибеното масло е мазнина, мас, храна, че тази смазка за обувки става за ядене — това озарение бе подобно на евриката на Архимед. Спуснах се, тоест повлякох се към работилницата. Уви — бъчвата отдавна я нямаше там, други вече бяха изминали пътя, по който те първа тръгвах.