Уверих го, че мога.
— Хубаво. Значи така…
И той започна разказа си:
— За да се отиде до останалата част от света — обясни ми чичо Ексъл, — трябва да се пътува по течението на реката край Райго, докато се достигне морето. Казват, че няма смисъл да се плава право напред, на изток, защото там или изобщо няма суша, или морето внезапно свършва и няма накъде да се плава. Никой не знае със сигурност.
Затова тръгват на север все покрай брега, после завиват на запад, след това на юг — докато стигнат от другата страна на Лабрадор. Ако ли пък продължат на север, стигат до по-студена област с множество почти пустинни острови, където има само птици и морски животни.
Казват, че на североизток се намира голяма земя, където растителността не е с особени отклонения, а животните и хората на външен вид също нямат отклонения, обаче жените са много високи и силни. Те изцяло управляват страната и вършат всичката работа. Държат мъжете в клетки, докато навършат двадесет и четири години, после ги изяждат. Изяждат и моряци, претърпели корабокрушение. Но тъй като изглежда никой не е срещал човек, който да е бил по тези места и да се е спасил, трудно е да се проумее, откъде е известно всичко това. И все пак, няма съмнения — никой не се е връщал оттам, за да го опровергае.
Пътят, който аз познавам, е на юг. Бил съм там в три плавания. Дотам се стига покрай брега, като се държи курс все надясно, докато се излезе от реката. След около двеста мили се появяват Нюфските проливи. Там, където проливите се разширяват, караш покрай брега, докато стигнеш пристанището и се отбиваш в Ларк за прясна вода — и за храна, ако хората от Нюф изобщо ти дадат. След това известно време се плава на югоизток, после на юг и отново се тръгва нагоре покрай брега, като се завива надясно. Стигаш едно място, което е Зли земи — или най-малкото лоша Оградна област. Има богата растителност, но ако плаваш по-близо покрай брега откриваш, че почти всичко е с отклонения. Има и животни — повечето от тях изглеждат така, че е трудно да ги определиш като Престъпления, сравнени с познатите видове.
Ако плаваш още ден-два, виждаш още повече Зли земи — вече съвсем безспорни. След време следваш бреговата линия на един голям залив и тогава вече отвсякъде те заобикалят Зли земи.
Когато моряците за пръв път видели тези места, изпитали силен страх. Усещали, че са оставили зад гърба си Чистотата, че плават все по-далече и по-далече от Бога — там, където той няма да може да им помага. Знае се, че вървиш ли из Злите земи, умираш — никой моряк не предполагал, че някога ще ги види толкова отблизо със собствените си очи. Най-много обаче ги тревожело (както тревожело и хората, на които разказвали при завръщането си), че всичко там, живеещо против божиите природни закони, процъфтявало, сякаш имало пълно право на това.
Първоначално гледката положително е била потресаваща. Виждат се великански, криви царевични кочани, по-високи от малки дървета; по скалите растат огромни сапрофити, а корените им се развяват от вятъра като ужасно дълги кичури коса; някъде има колонии от плесени, на пръв поглед прилични на огромни бели валчести камъни; виждат се сукуленти с формата на варели, големи колкото къщички, с дълги десет стъпки стебла. По върховете на хълмовете има растения, чиито дебели зелени издънки се спускат до сто и повече стъпки навътре в морето — човек се чуди дали това са земни растения, виреещи в солена вода, или морски растения, които по някакъв начин са се изкачили на брега. Има безброй много странни видове, а между тях — рядко някой нормален; сякаш това е нещо като джунглата на отклоненията, която се разпростира навсякъде. Не се въдят много животни, но понякога виждаш някое, което изобщо не можеш да оприличиш на познатите. Затова пък се срещат доста птици, главно морски; един-два пъти хората са виждали и нещо голямо, летящо в далечината — било твърде далече, за да се разгледа подробно, само си личало, че движенията му не са като на птица. Това са необичайни, прокълнати земи — много от виделите ги хора изведнъж проумяват какво може да се случи, ако не съществуваха законите за Чистотата и инспекторите.
Това е лошо, но не е най-лошото.
Още по на юг се срещат области, където виреят само жилави растения, а и те — едва-едва, докато се достигне до бряг, където на двадесет, тридесет или дори четиридесет мили навътре не расте нищо — изобщо нищо.