В споменатия ден тъкмо вече си мислех, че съм оставил достатъчно време на хората отново да се заловят с работа, когато на двора спря двуколка. Като минаваше пред прозореца, аз мярнах леля си Хериът, хванала юздите.
Бях я виждал само осем-девет пъти, защото живееше на петнадесет мили оттук по посока на Кентак, но макар да я познавах малко, я обичах. Беше около три години по-млада от майка ми. Наглед двете сякаш си приличаха, но всяка черта на леля Хериът изглеждаше смекчена, така че тя в крайна сметка бе по-различна. Външността й ме караше да изпитвам чувството, че виждам майка си като млада — както, мислех си, ми се искаше да е изглеждала. С леля ми се разговаряше по-лесно, тя изобщо нямаше угнетяващия навик да ме слуша само за да ме поправя.
Внимателно, по чорапи пристъпих до прозореца и я наблюдавах как разпряга коня, взема един бял вързоп от двуколката и влиза в къщата. Не беше срещнала никого, защото след малко чух стъпките й край вратата и резето в съседната стая изскърца.
— А, Хериът! — чу се учуденият възглас на майка ми, не съвсем одобрителен. — Толкова скоро идваш! Да не искаш да кажеш, че си носила малкото бебе през целия този път?
— Права си — чу се гласът на леля Хериът, приела укора на майка ми. — Но нямаше как, Емили. Нямаше как. Разбрах, че си родила преждевременно, и… о, то било тука. Много хубаво момиченце. Много хубаво бебе, Емили.
Настъпи мълчание. После леля ми добави:
— И моето е хубаво, нали? Нали е много хубаво?
Започнаха да си разменят взаимни поздравления, които не ме интересуваха особено. Не вярвах, че бебетата се различават особено едно от друго. Майка ми каза:
— Така се радвам за тебе, мила. Сигурно Хенри е много доволен.
— Разбира се — отвърна леля Хериът, но нещо не беше наред в начина, по който го каза. Дори за мене беше ясно. Леля бързо продължи: — Роди се преди една седмица. Не знаех какво да правя. После чух, че си роди ла по-рано, че и твоето е момиче и все едно, че бог беше отговорил на молитвите ми.
Леля поспря и след малко добави, сякаш между другото, което се разбра веднага:
— Получи удостоверение за нея, нали?
— Разбира се — отвърна майка ми рязко, готова да се обиди.
Представях си израза, който придобиваше лицето й в такива случаи. Когато заговори отново, в гласа й се прокрадна някакво притеснение:
— Хериът! — каза мама рязко. — Да не би да искаш да кажеш, че ти не си получила удостоверение?
Леля ми не отвърна, но ми се стори, че чух сподавен вопъл. Майка каза недружелюбно и настойчиво:
— Дай да разгледам детето по-подробно.
Известно време не се чуваше нищо, само леля ми простена един-два пъти. После каза неуверено:
— Виждаш, че е нещо съвсем дребно. Нищо особено.
— Нищо особено ли! — сряза я майка ми. — Имаш безочието да донесеш чудовището си в къщата ми и да твърдиш, че е нищо особено?!
— Защо чудовище? — гласът на леля Хериът звучеше така, сякаш й бяха ударили плесница. Тя избухна в тихи ридания.
Не след дълго майка ми каза:
— Нищо чудно, че не си посмяла да повикаш инспектора.
Леля Хериът продължи да плаче. Майка ми изчака хлипането да позатихне, преди да попита:
— Хериът, искам да зная защо си дошла. Защо си донесла бебето?
Леля Хериът си избърса носа. Когато заговори, гласът й беше безизразен и равен.
— Когато я родих… когато я видях, поисках да се самоубия. Знаех, че никога няма да я одобрят, макар че й няма нищо особено. Но не го направих, защото си помислих, че може и да успея да я спася. Обичам я. Чудесно момиченце е — да не беше това. Нали е чудесна?
Майка ми не отвърна. Леля Хериът продължи:
— Не зная защо, но се надявах. Знаех, че мога да я позадържа, преди да ми я отнемат — поне през месечния срок, който разрешават, преди да се съобщи за раждането. Реших, че ще я оставя при мене поне за това време.
— А Хенри? Какво каза?
— Той… той каза, че трябва веднага да съобщим. Но аз не му позволих. Не можех, Емили. Мили боже, та това е за трети път! Оставих я при себе си, молех се и се надявах. После, когато чух, че твоето бебе се е родило по-рано, реших, че бог е отговорил на молитвите ми.
— Виж какво, Хериът — каза хладно майка ми, — съмнявам се, че това има нещо общо с тебе. Пък и не разбирам — добави тя многозначително — какво имаш предвид.
— Мислех си — продължи леля Хериът вече съвсем обезкуражена, като се насилваше да говори, — че мога да оставя бебето си при тебе и да взема за малко твоето…