Предпазливо отидох до прозореца, гледах я как излиза и как внимателно слага белия вързоп в двуколката. Няколко мига тя стоя неподвижно, загледана в него, после отвърза коня, качи се в колата и взе вързопа на скута си, като с една ръка го уви в наметалото.
Обърна се. Картината се отпечати завинаги в мене. Бебето бе полегнало на ръката й, през полуразкопчаното й наметало се виждаше горната част от кафявия, обшит с ширит кръст на сивобежовата й рокля, очите й, вперени в къщата, сякаш не виждаха нищо, а лицето й бе застинало като гранит…
После тя дръпна юздите и потегли.
Зад мене в съседната стая баща ми казваше:
— Тя е и еретичка! Опитът за подмяна може да не се взема под внимание — жените в такова състояние понякога имат странни хрумвания. Бях готов да го отмина, стига да обявеше раждането на детето. Но ересът е нещо друго. Освен че е безсрамна, тя представлява и опасност — никога не съм подозирал, че твоя сестра може да бъде толкова порочна. Как може да си помисли, че ще се съгласиш, когато добре знае, че ти самата два пъти изтърпя наказанието си! Такава ерес — и то в къщата ми! Това не може да мине току-така.
— Тя сигурно не разбира какво говори — каза неуверено майка ми.
— Време е да разбере. Наш дълг е да я накараме да разбере.
Майка ми се опита да отговори, но гласът й се разтрепера. Тя заплака. За първи път я чувах да плаче. Гласът на баща ми продължаваше да обяснява каква нужда има от Чистота както в мислите, така и в душата и в поведението и колко особено важно е това за жените. Все още говореше, когато излязох на пръсти.
Не можех да не изпитвам голямо любопитство към „дреболията“, с която се различава бебето — чудех се дали няма, да речем, допълнителни пръсти като Соуфи. Но никога не научих това.
Когато на следващия ден дойдоха да ни съобщят, че са намерили в реката тялото на леля ми Хериът, никой не спомена, че е имало и бебе…
8
Вечерта, след като бяхме научили това, баща ми включи името на леля Хериът във вечерната молитва, но след това никога не чух да се говори за нея. Сякаш беше изчезнала от паметта на всички, освен от моята. Аз обаче ясно си представях как изглеждаше — от мига, когато само чувах как говори: изправена фигура с лице, от което надеждата е изчезнала, която ясно казва: „Не изпитвам срам, само съм съкрушена“. Както и когато я бях видял за последен път — загледана към къщата ни.
Никой не ми каза как така беше умряла, но по нещо усетих, че не е било нещастен случай. Много от подочутото не можех да разбера, но независимо от всичко, това беше най-тревожното събитие, на което бях станал свидетел — по някакви непонятни причини изпитвах много по-голям страх и чувство на несигурност, отколкото при случая със Соуфи. Няколко нощи сънувах как леля Хериът се носи по реката, все още притиснала към себе си белия вързоп, как водата разпилява косите й около бледото лице, а широко отворените й очи не виждат нищо. Това ме плашеше…
Беше се случило само защото бебето й малко се различаваше от останалите бебета. Имаше нещо в повече, или му липсваше нещо, затова не отговаряше съвсем пълно на определението. Някаква „дреболии“ му пречеше да бъде съвсем в ред, да бъде съвсем като другите хора…
Мутант — така го беше нарекъл баща ми. Мутант! Помислих си за някои от надписите, направени с нажежено желязо. Спомних си думите на един обикалящ проповедник; отвращението, което изпълваше гласа му, когато прогърмя от амвона: „Проклет да е мутантът!“
Проклет да е мутантът… Мутантът, врагът, чуждият не само на човешката раса, а и на всички живи същества, предопределени от бога да съществуват; проклето да е скритото дълбоко дяволско семе, което неотклонно и вечно се мъчи да даде плод, за да може да разруши божествения ред и да превърне земята ни — божията крепост — в развратен хаос, какъвто е Оградата; опитва се да я направи място без закони — каквито са земите на юг, за които ми бе разправял чичо Ексъл; земите, където растенията, животните и получовеците създават само изопачени подобия, където истинските видове са отстъпили пред някакви безименни създания, където процъфтяват отвратителни творения, а злите духове се подиграват на Създателя с нечестиви фантастични форми…
Малката разлика, „дреболията“ — ето, това беше първата стъпка…
Няколко нощи се молих много усърдно. „Господи, казвах аз, моля те, моля те, Господи, нека бъда като другите хора. Не искам да бъда различен. Не можеш ли да направиш така, че когато се събудя на сутринта, да бъда съвсем като другите. Моля те, моля те, Господи!“
Но на сутринта, когато проверявах какво е станало, не след дълго се свързвах с Роузалинд или с някого от останалите и разбирах, че молитвата ми не е променила нищо. Когато се събуждах, установявах, че съм все същият човек, какъвто бях на лягане предната вечер; все така трябваше да отивам в кухнята и да закусвам с лице към надписа, който беше престанал да е част от обстановката, а сякаш ме гледаше с очи и изричаше думите: „Проклет да е мутантът в очите на бога и на хората!“