Не ми беше ясно какво го затруднява. В крайна сметка Господ, след като е всемогъщ, може да прави всичко, което си поиска. Опитах се да обясня това на чичо Ексъл, но той поклати глава.
— Не можем да смятаме, че Господ е луд, момчето ми. Ако е така, наистина сме загубени. Но това, което се е случило тук — той посочи с ръка към хоризонта, и повтори, — това, което се е случило тук, не показва никакъв разум, съвсем никакъв. Случило се е нещо невероятно голямо, което не е било подвластно на божията мъдрост. А какво по-точно? Какво може да е било?
— Но Изпитанието… — започнах аз.
Чичо Ексъл махна нетърпеливо с ръка.
— Празни думи. Олющени огледала, в които нищо не се отразява. Няма да е зле проповедниците сами да го проумеят. Няма да разберат всичко, но може да започнат да мислят. Може да се запитат: „Какво правим ние? Какво проповядваме? Какво са представлявали всъщност Древните? Какво са направили, за да навлекат такова разрушение върху себе си и върху света?“ А след време ще си кажат: „Прави ли сме? Изпитанието е превърнало земята в нещо съвсем друго — тогава можем ли да се надяваме, че изобщо ще построим такъв свят, какъвто са изгубили Древните? Трябва ли да се опитваме да го правим? Какво ще се спечели, ако отново го построим точно какъвто е бил и той загине при ново Изпитание?“ Защото е ясно, момчето ми, че колкото и прекрасни хора да са били Древните, не са били толкова прекрасни, че да не правят грешки; и никой не знае — по-скоро, никой никога няма да узнае кога са проявявали мъдрост, и кога са правели грешки.
Повечето от думите му не можах да разбера, но мисля, че схванах същината. Казах:
— Но, чичо, ако не се опитваме да бъдем като Древните и да построим отново това, което е загинало, какво ще правим?
— Можем да бъдем верни на самите себе си и да строим един свят, който да е съществуващ, а не такъв, какъвто е изчезнал — каза той.
— Струва ми се, че не те разбирам. Искаш да кажеш, да оставим настрана истинската приемственост и подобие? Да не обръщаме внимание на отклоненията?
— Не точно това — каза той и ме изгледа косо. — Чул си малко ерес от леля си, сега ще чуеш малко и от чичо си. Как мислиш, кое прави човека човек?
Започнах да казвам определението. На втората дума той ме прекъсна.
— Не е това! И една восъчна фигура може да има всичко, което изброяваш, и пак ще бъде восъчна фигура, нали?
— Да, така е.
— Значи това, което прави човека човек е нещо вътре в него.
— Душата ли? — предположих аз.
— Не — каза чичо ми. — Душите са само данъка, който събира църквата — всичките имат еднаква стойност, като гвоздеите. Не. Това, което прави човека човек е неговият разум — той не е предмет, той е качество, а различните хора имат разум с различна стойност — по-съвършен или по-прост, но колкото по-съвършен е разумът, толкова по-голямо значение има той. Разбираш ли накъде отива работата?
— Не — признах си аз.
— Така стоят нещата, Дейви: смятам, че духовниците са повече или по-малко прави по отношение на голяма част от отклоненията — само че не по причините, които те изтъкват. Прави са, защото повечето отклонения не ги бива. Да речем, ако позволяваха на отклоненията да живеят като нас, щеше ли да има смисъл в това? Дали дузина ръце и крака, или две глави, или очи като далекогледи биха дали на отклонението повече качества от тези, които го правят човек? Не, не биха дали. Човек придобива телесната си форма — те я наричат „истинско подобие“ — още преди изобщо да осъзнае, че е човек. В крайна сметка това, което се случва вътре в тялото, го прави човек. Тогава открива, че той единствен притежава нещо — и това нещо е разумът. Разумът го поставя на друго стъпало. Като повечето животни, дотогава той е бил толкова съвършен, колкото му е било необходимо; но получил това ново качество, което било все още в ранен стадий, и го доразвил. Това било единственото, което можел да развие в своя полза — единственият път, който стоял пред него: да развие нови качества на разума си.
Чичо Ексъл спря и си припомни нещо.
— На втория кораб, с който пътувах, имаше един доктор, който ми говореше за това; колкото повече разсъждавах, толкова повече проумявах, че ми говореше смислено. Доколкото разбирам, по някакъв начин ти, Роузалинд и останалите притежавате някакво ново качество на разума. Да се обръща човек към Господ с молба да ви го отнеме не е правилно — все едно да го караш да те направи сляп или глух. Зная какво ти е, Дейви, но страхът не разрешава въпроса. Няма лесен начин за разрешаването му. Трябва да свикнеш с това. Трябва да се съгласиш с това и да решиш, че щом като нещата с теб стоят така, трябва да използуваш това качество възможно най-добре, без да си навредиш.