И този път, разбира се, не можах да проследя ясно мисълта му. Някои неща запомних, останалото си възстанових по памет от по-късни разговори. След време започнах да разбирам какво е искал да каже — особено когато Майкъл тръгна на училище.
Същата вечер съобщих на останалите за Уолтър. Жал ни беше за него, но независимо от това всички изпитахме облекчение, че е загинал при нещастен случай. Открих нещо странно — излезе, че той вероятно ми е далечен роднина, защото фамилното име на баба ми беше Брент.
След този случай ни се видя по-разумно да си научим имената, за да предотвратим някое подобно несигурно положение.
Бяхме осем на брой — като казвам това имам предвид, че осем души можеха да разговарят с мисловни образи; имаше и други, които понякога се включваха, но се свързвахме толкова слабо и ограничено, че те не се брояха. Приличаха на хора, които не са напълно слепи, но виждат само дотолкова, че да различават деня от нощта. Случайните образи, които улавяхме от тях, бяха неволно излъчени, твърде объркани и неясни, за да се разбере нещо.
Останалите шестима бяха Майкъл, който живееше на около три мили на север; Сали и Кетърин, чиито домове се намираха в съседни ферми две мили по-нагоре, тоест отвъд границата на близката област; Марк, на около девет мили северозападно, и сестрите Ан и Рейчъл, които живееха в голяма ферма на миля и половина от нас в западна посока. Ан, тогава на тринадесет години и нещо, беше най-голямата; Уолтър Брент беше с шест месеца по-малък от най-малкия ни член.
Научаването на имената беше вторият стадий за спечелване на доверие. Това някак увеличи успокояващото усещане, че се подкрепяме взаимно. Постепенно открих, че надписите и предупрежденията срещу мутантите се открояват не чак толкова ясно върху стената. Те отново избледняха и се сляха с общия фон. Не че вече не си спомнях за леля Хериът и за Соуфи — по-скоро вече не се стрясках уплашено, когато се сещах за тях.
Освен това скоро ми се наложи да мисля за много нови неща, което също ми помогна.
Учеха ни, както вече казах, бегло: главно пишехме и четяхме от няколко прости книги, като Библията и „Покаянията“, които изобщо не са прости или лесни за разбиране; решавахме и някои лесни задачи. Това не беше кой знае какво. И явно, че е било съвсем недостатъчно, за да задоволи родителите на Майкъл, затова те го изпратиха на училище в Кентак. Там той научаваше много неща, за които нашите стари учителки не бяха и помисляли. Естествено беше, че той искаше и ние — останалите — да научаваме същото. Отначало не се свързвахме много ясно, имахме затруднения най-вече поради голямото разстояние, на което не бяхме свикнали. Но скоро, след няколкоседмични опити, връзката стана много по-силна и по-добра и Майкъл успяваше да ни предаде почти всичко, на което го учеха — дори някои неща, които той самият не беше разбрал добре, се изясняваха, когато всички мислехме върху тях, тъй че и ние малко му помагахме. Радвахме се като научихме, че той е винаги пръв в класа.
Бяхме много доволни, че научаваме и знаем повече, защото това ни помагаше да се справяме с доста озадачаващи въпроси, и аз започнах да разбирам по-добре голяма част от нещата, за които ми говореше чичо Ексъл. Независимо от това, по този начин за първи път усетихме някои усложнения, от които никога нямаше да се освободим. Много бързо ни стана трудно винаги да помним какво се предполагаше, че знаем. Доста самообладание беше нужно, за да мълчиш, когато забелязваш очевидни грешки, да изслушваш търпеливо глупави спорове, основани на неправилни схващания, да вършиш нещо по общоприетия начин, след като ти е известен и по-добър…
Разбира се, имаше и лоши мигове: някоя небрежна забележка, която караше веждите учудено да се повдигат; проява на нетърпеливост спрямо тези, които трябва да бъдат уважавани; непредпазливо подмятане. Все пак рядко се изпускахме, защото сега всеки усещаше вътрешно чувство за опасност много по-силно. По някакъв начин — поради предпазливост, късмет и бързи реакции, успявахме да отклоним прякото подозрение и през следващите години водехме двойнствен живот, без да изпитваме чувството за надвиснала заплаха.
Всичко продължи всъщност до деня, когато открихме, че от осем внезапно сме станали девет.
9
Неочаквано беше това — за сестричката ми Петра. Тя изглеждаше толкова нормална. Никой от нас не го подозираше — съвсем никой. Тя беше щастливо дете, още от бебе беше красива — със ситни златни къдрици. Все още е пред очите ми: облечено в ярки дрехи дребосъче, непрекъснато втурващо се ту насам, ту натам; тича и се препъва, сграбчило грозната кривогледа кукла, която обичаше със сляпа привързаност. Самата Петра приличаше на играчка; като всяко дете, тя често падаше, плачеше, смееше се весело, ставаше сериозна, беше доверчива и мила. Обичах я — всички, дори баща ми, непрекъснато се опитваха да я глезят — ласкаво, но безуспешно. През ума ми и случайно не беше минавала мисълта, че тя може да има отклонения — докато един ден внезапно не стана ясно…