— Не е сигурно — опита се да спори Майкъл. — Не може да сме единствените. Трябва да има и други като нас — извън нашия обхват, далече. Ако изчакаме малко…
— Защо да чакам? Това може да продължи с години, вечно. Намерила съм Алан, а вие ме карате да пропилявам годините си в очакване на някой, който може никога да не се появи, а ако се появи, да излезе, че го мразя. Искате да се откажа от Алан и да рискувам да изгубя всичко. Нямам такива намерения. Не по мое желание сме такива, каквито сме, но аз имам не по-малко право от всеки друг да получа от живота всичко, което мога. Няма да ми бъде лесно — но мислите ли, че ще ми бъде по-лесно от година на година да живея както сега? На никого от нас няма да му бъде лесно, но няма и да ни стане по-хубаво, ако две от нас се откажат от всяка надежда за любов и разбирателство. Три от нас могат да се омъжат за трима от вас. А какво ще се случи с другите две? С двете, които останат излишни? Няма да принадлежат никъде. Наистина ли смятате, че трябва да им бъде отнето всичко?… Не аз, а ти не си помислил, Майкъл; ти, както и другите. Аз наистина зная какво възнамерявам да направя, а вие, останалите, не знаете какво възнамерявате, защото не сте влюбени — освен Дейвид и Роузалинд — затова нямате представа какво е това.
Последното отчасти беше вярно — но макар че не си представяхме всички проблеми, преди те да изникнат, поне съзнавахме добре тези, които непрекъснато ни съпътствуваха, а от тях най-главният беше, че се налагаше да прекъсваме връзката си, да водим през цялото време — като буквално се задушаваме — един непълноценен живот със семействата си. Едно от нещата, които очаквахме с нетърпение, беше след време да изпитаме облекчение от този товар и въпреки че не си представяхме особено ясно как ще постигнем това, всички добре разбирахме, че една женитба с нормален човек след много кратко време щеше да стане съвсем непоносима. И без това положението ни в сегашните ни домове беше достатъчно лошо, а да ни се наложеше да направим свой близък човек, който не създава мисловни образи, не ни изглеждаше възможно. Преди всичко всеки от нас щеше да продължава да има повече общо с останалите и да се разбира повече с тях, отколкото е нормалния, с когото се е свързал. Това щеше да бъде не брак, а жалко подобие — съпрузите щяха да се чувствуват разделени от нещо по-голямо, отколкото различен език, което единият винаги щеше да крие от другия. Непрекъснатата липса на сигурност и доверие щеше да се превърне в цяло нещастие; единствените изгледи бяха човек да прекара целия си живот нащрек, да не се изпусне, а вече ни беше пределно ясно, че е неизбежно да се изпуснеш понякога.
В сравнение с хората, които познавахме чрез мисловните образи, останалите ни изглеждаха глупави, ужасно половинчато развити; струва ми се, че „нормалните“, които никога не могат да споделят мислите си, не могат изобщо да разберат доколко ние сме едно цяло. Какво могат да предложат те в замяна на съвместното мислене, за да успеят два разума да постигнат това, което е непостижимо за всеки поотделно? На нас не ни се налага да се лутаме сред несъвършенството на думите; трудно ни е да се преструваме или да лъжем, дори ако ни се иска; от друга страна, почти невъзможно ни е да се разберем погрешно. Какво хубаво може да се крие тогава за който и да е от нас, ако се свърже тясно с някой полуумен „нормален“, който в най-добрия случай може умно да се досети за чувствата или мислите на другия?
Това не носи нищо, освен продължително нещастие и чувство на безсилие — и, рано или късно, фаталната неволна грешка — или пък натрупване на малки грешки, които постепенно ще породят подозрение…
Ан знаеше всичко това не по-зле от нас, но сега се преструваше, че го смята за маловажно. Започна да подчертава разликата си с нас като предизвикателно отказваше да се свързва, макар че не разбирахме дали се изключва напълно, или продължава да слуша, без да взема участие. Предполагахме, че по-скоро прави първото, но тъй като не бяхме сигурни, нямаше как дори да обсъждаме какво трябва да предприемем, ако изобщо предприемехме нещо. Може би нямаше начин да решим въпроса направо. Аз самият не можех да го измисля. И Роузалинд се затрудняваше.
Роузалинд се беше превърнала във висока, стройна млада жена. Бе хубава — не можеше да откъснеш поглед от лицето й; походката и държанието й също бяха привлекателни. Няколко млади мъже бяха усетили тази привлекателност и се навъртаха около нея. Тя се държеше любезно с тях — и толкова. Справяше се с всичко, беше решителна, уверена в себе си; по всяка вероятност тя им вдъхваше страхопочитание, защото след време те прехвърляха вниманието си другаде. Тя не си позволяваше близки отношения с никого от тях. Най-вероятно точно по тази причина беше по-изненадана от другите, когато Ан съобщи какво се кани да направи.