Отваряхме си широко ушите за всякакви намеци или предположения, които можеха да привлекат вниманието към нас, но нямаше нищо; интересът намаляваше и накрая се успокоихме.
Но макар че изпитвахме по-малко тревога, отколкото в продължение почти на година в последно време, останаха скрити последствия — чувството, че сме получили предупреждение; изостреното усещане, че сме разделени, че сигурността на всички е в ръцете на всеки поотделно.
Мъчно ни беше за Ан, но тъгата ни се притъпяваше от мисълта, че още преди това я бяхме изгубили; единствено Майкъл изглежда не смяташе, че тревогата е намаляла. Той каза:
— Един от нас не можа да издържи…
11
Пролетното инспектиране тази година беше благоприятно. Само две ниви от цялата област бяха записани за пречистване от първа степен, но нито една от тях не принадлежеше на баща ми или на чичо ми Енгъс. Двете предишни години бяха толкова лоши, че хората, които се поколебаха през първата да унищожат добитъка със склонности да създава потомство с отклонения, бяха убили тези животни през втората година; поради това като резултат процентът на чистотата се увеличи. Нещо повече — окуражителната насока продължаваше да се спазва. Това промени хората — държаха се приятелски, бяха радостни. В края на май доста хора се обзалагаха, че цифрите на отклонението ще бъдат рекордно ниски. Дори старият Джейкъб трябваше да признае, че времето на божието недоволство временно е отложено. „Милостив е бог“, казваше Джейкъб малко неодобрително. „Дава им последна възможност. Да се надяваме, че ще променят навиците си, иначе всички ще пострадаме догодина. Пък и тази година не е изтекла — може и да се явят отклонения.“
Нямаше обаче признаци за промяна. По-късните зеленчуци показаха почти същия висок процент на чистота, както и посевите. И времето беше хубаво, обещаващо добра реколта; инспекторът през повечето време си седеше тихо в кабинета и хората почти го обикнаха.
За нашето семейство, както и за всички останали, това бе спокойно, макар и усилно лято и сигурно щеше да продължава да е така, ако не беше Петра.
Един ден в началото на юни, явно завладяна от приключенски дух, тя извърши две неща, които знаеше, че са забранени. Първо, въпреки че нямаше никой с нея, тя яхнала понито си и излязла извън нашите земи; второ, не й стигнало полето, та беше отишла да изследва гората.
Както вече казах, горите около Уокнак се смятат относително безопасни, но не бива да се разчита на това. Дивите котки рядко нападат, освен ако не им остава друго, иначе предпочитат да избягат. Независимо от това не е разумно да се ходи в гората без всякакво оръжие, защото е възможно и по-големи зверове да са се промъкнали през растителността, която започва от Оградата, да са пресекли някъде Дивите области и след това да са се прокрадвали от една гориста местност в друга.
Повикът на Петра ме настигна така внезапно и неочаквано, както и преди. Макар че в него не се криеше насилствено и принудително усещане за паника, както последния път, беше твърде наситен; степента на притеснение и страх беше достатъчно голяма, за да предизвика особено неудобство за приемащия образите. Освен това детето изобщо не умееше да се владее. Направо излъчи чувство, което затъмни всичко останало, подобно на голямо безформено петно.
Опитах се да си поговоря с останалите, за да им кажа, че аз ще се заема с това, но не можах да се свържа дори с Роузалинд. Трудно е да се опише получилото се замъгляване; прилича на това да не могат да те чуят поради голям шум или да се опитваш да гледаш през мъгла. А още по-лошо бе, че не предаваше картина, нито намекваше каква е причината за повика; този начин да се описва едно усещане с общоприетите понятия на други хора често е погрешен — но може да се каже, че приличаше на безгласен вик, изразяващ протест. Просто избликнало чувство, с което Петра реагираше — без мисъл, без контрол, съмнявах се дали изобщо съзнава, че го прави. Нещо съвсем инстинктивно. Можех само да кажа, че е сигнал за опасност, и че идва от доста далече…
Изтичах от ковачницата, където работех, и грабнах пушката — тази, която винаги висеше от вътрешната страна на вратата на къщата, заредена и готова за извънредни случаи. След малко вече бях оседлал един кон, яхнах го и заминах. Едно нещо беше сигурно за повикването, освен характера му — посоката, от която идваше. Щом излязох на обраслата в зеленина пътека, забих пети в хълбоците на коня и препуснах в галоп към Западните гори.