— Хайде да играем на една игра — предложих й аз. — Затвори си очите. Стискай здраво клепачи и си представяй, че гледаш към дъното на страшно дълбок кладенец. Вижда се само тъмнина, нали?
— Да — отвърна тя, замижала силно.
— Добре. Сега не си мисли за нищо друго, освен за това колко е тъмно и колко страшно далече е дъното. Мисли си само за това, но се взирай в тъмнината. Разбираш ли?
— Да — каза тя отново.
— Сега внимавай.
Излъчих представата за заек и го накарах да си мърда носа. Петра се засмя. Все пак постигнах нещо — поне стана ясно, че може да приема. Изтрих заека, и си представих кученце, после няколко пиленца, след тях кон и каруца. След минута-две Петра отвори очи и ме погледна учудено.
— А животните къде са? — попита тя и се озърна.
— Никъде не са. Само в мислите ми — казах й аз. — Такава е играта. Сега и аз ще затворя очи. И двамата ще се вгледаме в кладенеца и ще мислим само за това колко е тъмно. После е твой ред да направиш картина на дъното на кладенеца, за да мога да я видя аз.
Усърдно се залових с ролята си и се приготвих да приема и най-чувствителното излъчване. И с това сбърках. Долових блясък, светлина и изпитах такова усещане, като че ли съм поразен от гръм. Лутах се унесено, без да имам представа каква беше картината й. Останалите се включиха и започнаха горчиво да се оплакват. Обясних им какво се бе случило.
— За бога, внимавай и не й позволявай да го прави. За малко да забия брадвата в крака си — обади се сърдито Майкъл.
— Опарих се на чайника — дойде от Кетърин.
— Успокой я. Укроти я някак — посъветва ме Роузалинд.
— Тя не е разтревожена. Напълно спокойна е. Просто изглежда при нея е по-иначе — казах им аз.
— Може, но не бива да остава така — отвърна Майкъл. — Тя трябва да намали силата.
— Зная. Правя всичко възможно. Имате ли някакви предложения как да се справя? — попитах аз.
— Поне ни предупреди следващия път, когато се готви да излъчва — помоли Роузалинд.
Съсредоточих се и отново насочих вниманието си към Петра.
— Много си рязка — казах аз. — Сега ми покажи една мъничка мислена картина; наистина мъничка, макар че е далечна, в меки и приятни цветове. Направи я бавно и внимателно, сякаш я рисуваш с паяжина.
Петра кимна и отново затвори очи.
— Бъдете готови — предупредих останалите и зачаках с надеждата, че ще бъде нещо, от което човек може да се прикрие.
Този път приличаше само на малък взрив. Зашеметяваше, но успях да приема формата.
— Риба! — казах аз. — Риба с увиснала опашка.
Петра доволна се засмя.
— Без съмнение това беше риба — обади се Майкъл. — Справяш се добре. Сега ти остава да я накараш да намали силата с около деветдесет и девет процента, ако не искаме да ни се изпарят мозъците.
— А сега ти ми покажи — настоя Петра, и урокът продължи.
На следващия следобед го повторихме още веднъж. Това занимание изискваше доста усилия и ни изтощаваше, но имаше напредък. Петра започна да схваща смисъла да прави мисловни форми — съвсем по детски, както може да се предполага, но независимо от смущенията, често разпознавахме образите. Най-голямото ни затруднение все още бе да я накараме да намали силата; когато се вълнуваше, излъчването направо ни вцепеняваше. Останалите се оплакаха, че не могат да вършат нищо, докато ние се занимаваме с това — все едно, че се опитвали да не обръщат внимание на удари с чук вътре в главите си. Към края на урока казах на Петра:
— Сега ще накарам Роузалинд да ти предаде мисловна картина. Просто затвори очи, както преди.
— А къде е Роузалинд? — попита Петра и се озърна.
— Не е тук, но това е без значение за мисловните образи. Вгледай се сега в тъмното и не мисли за нищо.
— А вие — мислено добавих аз към останалите, — ако обичате, се изключете. Нищо да не пречи на Роузалинд, не я прекъсвайте. Хайде, Роузалинд, опитай — силно и ясно.
Стояхме в мълчание, готови да приемаме.
Роузалинд предаде картина на езеро, заобиколено от тръстики. Вътре сложи няколко дружелюбни, смешни на глед патици с разноцветни пера. Те всички изпълняваха някакъв танц — освен едно дребно пате, което усърдно се мъчеше, но винаги закъсняваше и бъркаше. Петра много ги хареса. Заливаше се от смях. После рязко излъчи задоволството си — то изтри картината и отново ни замая. Всички се чувствувахме уморени, но напредъкът й окуражаваше.
На четвъртия урок Петра се научи как да освобождава съзнанието си, без да затваря очи, което беше доста голяма стъпка. Към края на седмицата вече наистина успявахме. Мисловните й образи бяха все още груби и неустойчиви, но щяха да се усъвършенствуват от практиката; приемаше добре прости форми, макар че все още улавяше малко от това, което си предаваха останалите.