— Трудно ми е да виждам всичко изведнъж, много бързо става — каза тя. — Мога обаче да позная дали идва от тебе, или от Роузалинд, Майкъл или Сали; но понеже е много бързо, замъглява ми се. Другите обаче са още по-замъглени.
— Кетърин и Марк ли? — попитах аз.
— А, не. Тях ги различавам. Другите други. Онези други, които са много далече — припряно изрече тя.
Реших да приема думите й спокойно.
— Мисля, че не ги познавам. Кои са те?
— Не зная — каза тя. — Не ги ли чуваш? Ей натам са, обаче страшно далече.
И тя посочи на югозапад.
Размишлявах известно време върху думите й.
— А сега още ли са там? — попитах аз.
— Да, обаче не толкова.
Напрегнах се, но не успях да улови нищо.
— Можеш ли да се опиташ да ми повториш картината, която получават от тях?
Тя се опита. Имаше някаква картина, при това с такова излъчване, каквото никой от нас не правеше. Но беше непонятна и много мъглява — може би, помислих си аз, защото Петра се опитваше да предаде нещо, което самата тя не разбираше. Нищо не ми стана ясно, затова помолих Роузалинд да се включи, но и тя не успя. Явно това представляваше усилие за Петра, затова след няколко минути решихме засега да спрем.
Независимо от това, че Петра всеки миг беше предразположена да се впусне в нещо, което, ако се опише като звук, би представлявало оглушителен тътен, чувствувахме Собственическа гордост от нейния напредък. Донякъде бяхме и развълнувани — като че бяхме открили неизвестен човек, комуто бе предопределено да стане велик певец; само че в нашия случай беше още по-важно…
— Това — каза Майкъл — се очертава да бъде много интересно, стига Петра да не ни съсипе, докато се учи да го овладява.
…По време на вечеря около десет дни след като Петра изгуби понито си, чичо Ексъл ме помоли да му помогна да оправи едно изметнато колело, докато не се е счупило. На пръв поглед в молбата му нямаше нищо особено, но долових нещо в очите му, което ме накара да се съглася без колебание. Последвах го навън и отидохме зад една копа сено, където нито можеха да ни видят, нито да ни чуят. Чичо Ексъл задъвка една сламка и ме погледна сериозно.
— Да не си бил невнимателен, момчето ми? — попита той.
Има безброй начини, по които да бъде невнимателен човек, но по това как ме попита си личеше, че става дума само за един от тях.
— Струва ми се, че не — отвърнах аз.
— А може би някой от другите?
Отново отговорих отрицателно.
— Хъм — промърмори той. — А тогава как мислиш, защо Джо Дарли разпитва за тебе? Имаш ли някаква представа?
Казах, че нямам представа. Той поклати глава.
— Не ми харесва това, момчето ми.
— Само за мене ли питаше, или и за другите?
— За тебе и за Роузалинд Мортън.
— Виж ти — притесних се аз. — Все пак, поне е Джо Дарли, а не някой друг… Възможно ли е да е чул някакъв слух за двама ни и да се опитва да ни злепостави?
— Би могло — съгласи се чичо Ексъл, но не много убедено. — От друга страна обаче Джо е човек, когото инспекторът използува понякога, ако иска да прави неофициални разследвания. Не ми харесва това.
И аз не бях въодушевен. Но Джо не беше говорил пряко нито с мен, нито с Роузалинд и не виждах как иначе би могъл да събере уличаващи сведения. Изтъкнах на чичо Ексъл, че няма нищо, което да ни припише, за да ни причисли към някоя категория на установените Отклонения.
Чичо ми поклати глава.
— Списъците са за включване на отклонения, а не за изключване — каза той. — Няма как да бъдат установени милионите неща, които могат да се случат, установени са само повтарящите се. Когато възникнат нови, те се поставят под наблюдение. Част от работата на инспектора е да бъде нащрек и да обяви разследване, ако получените сведения го изискват.
— Мислили сме по това какво може да се случи — казах аз. — Ако започнат да задават въпроси, значи не им е ясно какво търсят. Просто ще се преструваме на изумени — както биха постъпили и нормалните. Джо или някой друг не може да има нещо налице, освен някакво подозрение без сериозни потвърждения.
Но чичо Ексъл не беше съгласен.
— А Рейчъл? — попита той. — Тя беше много потресена от самоубийството на сестра си. Мислиш ли, че тя…
— Не — казах уверено аз. — Като оставим настрана факта, че не би могла да го направи, без да навреди и на себе си, щяхме да разберем, ако криеше нещо.
— А малката Петра?
Аз го зяпнах.
— Откъде знаеш за Петра? Не съм ти казвал.
Той кимна със задоволство:
— Значи и тя. Така и предполагах.
— А ти как разбра? — попитах аз разтревожено, като се чудех дали тази мисъл не беше хрумнала и на някой друг. — Тя ли ти каза?