— Не. Случайно го разбрах.
Той помълча, после добави:
— Разбрах го покрай Ан. Казах ти, че не е хубаво да се омъжва за този човек. Има един тип жени, които не се успокояват, докато не станат слугини и изтривалки на мъжа, докато не се поставят изцяло в негова власт. Такава беше и Ан.
— Нима искаш да кажеш… че е съобщила на Алан за себе си? — възпротивих се аз.
— Казала му беше. Нещо повече: казала му беше и за вас.
Изгледах го недоверчиво.
— Не можеш да бъдеш сигурен за това, чичо Ексъл!
— Сигурен съм, момчето ми. Може да го е направила неволно. Може да му е казала само за себе си — тъй като беше от тези жени, които не могат да пазят тайна от мъжа си. А той може да я е принудил със сила да каже имената на останалите, но ги знаеше. Добре ги знаеше.
— Но дори да ги е знаел, ти откъде разбра това? — попитах аз с растяща тревога.
Чичо Ексъл се върна към един спомен:
— Преди години имаше вертеп на речния бряг в Райго. Съдържател му беше един човек на име Гроуд. Много печелеше. При него работеха три момичета и двама мъже, които изпълняваха всичко, което им наредеше и както им го наредеше. Ако пожелаеше, Гроуд можеше да разкаже каквото знае, и тогава щяха да обесят единия от мъжете за участие в бунт при далечно плаване, а две от момичетата — за убийство. Не зная какво бяха извършили останалите, но той държеше здраво всичките. Едва ли може да се даде по-добър пример за изнудване. Ако мъжете припечелваха допълнително, той прибираше парите. Гледаше също момичетата да са добри към моряците, които ходеха там, и каквото изкарваха от тях, той също го прибираше. Често виждах как Гроуд се държи към хората си, с какъв израз на лицето ги наблюдава — изпитваше някакво злорадство, че ги притежава; той съзнаваше това, те също. Само като смръщеше вежди, веднага започваха да танцуват около него. — чичо Ексъл спря, замисли се, и продължи:
— Кой би могъл да предположи, че точно такъв израз ще видя на лицето на човек не другаде, а в Уокнакската черква? Като го забелязах, не бях на себе си. Но не бърках. Такъв израз имаше на лицето на Алан, когато оглеждаше първо Роузалинд, после Рейчъл, после тебе и малката Петра. Нищо друго не го интересуваше, само вие четиримата.
— Може би си сгрешил. Само по израза…
— Не и в този случай. Такъв израз на лицето ми беше познат, прати ме право във вертепа на Райго. Освен това, ако съм сбъркал, откъде може да съм научил за Петра?
— И какво направи?
— Върнах се у дома, известно време мислих за Гроуд — за това колко изпълнен с удобства живот водеше, и за още някои неща. После сложих ново въже на лъка си.
— Значи ти си го направил! — възкликнах аз.
— Друго не оставаше, Дейви. Естествено знаех, че Ан ще сметне, че някой от вас го е направил. Но тя не можеше да донесе за вас, без да издаде себе си и сестра си. Съществуваше риск, но не можех да го избегна.
— Да, съществувал е риск, който едва не ни погуби — потвърдих аз и му разказах за писмото до инспектора, оставено от Ан.
Той поклати глава.
— Клетото момиче, не предполагах, че ще стигне до там. Въпреки това е добре, че го направих — и то незабавно. Алан не беше глупав. Щеше да си осигури прикритие. Преди да започне да ви изнудва, щеше да депозира някъде писмо, което да бъде отворено в случай на смърт; щеше да намери начин да ви уведоми за това. Тогава всички щяхте да се окажете в доста неприятно положение…
Колкото повече размишлявах върху това, толкова по-ясно разбирах, че можеше да стане много неприятно.
— Изложил си се на голяма опасност, чичо Ексъл — казах.
Той сви рамене.
— Опасността беше много малка в сравнение с тази, която ви очакваше — отвърна той.
След малко заговори за сегашните ни неща.
— Тези разследвания обаче не може да са свързани с Алан — оттогава изминаха няколко седмици — подчертах аз.
— Още повече, че Алан не би споделил с никого тайната, след като се е надявал да изкара пари от нея — съгласи се чичо Ексъл. — Едно е ясно: положително не им е известно кой знае какво, иначе вече щяха да започнат следствие, при това ще трябва да са много сигурни в себе си, преди да го обявят. Инспекторът ще направи всичко възможно, за да не предостави на баща ти някое слабо място — както и на Енгъс Мортън, разбира се. Но това все още не ни обяснява какво ги е накарало да се раздвижат.
Както и да го мислех, все ми се струваше, че сигурно това имаше отношение към историята с понито на Петра. Чичо Ексъл естествено знаеше, че то загина, но само толкова. Иначе щеше да ми се наложи да му кажа и за самата Петра, а ние се бяхме споразумели безгласно, че колкото по-малко знае той за нас, толкова по-малко ще се принуждава да крие в случай на беда. Но сега, след като вече знаеше за Петра, му разказах подробно случилото се. И двамата не смятахме, че причината може да е в това, но понеже нямаше нищо друго, чичо Ексъл се помъчи да запомни името на мъжа.