— Дейвид — каза тя, — Роузалинд.
Но нямаше нужда от повече. Роузалинд вече беше побързала да се включи.
— Дейвид — каза ми тя, — трябва да се измъкваме веднага. Арестуваха Сали и Кетърин.
Майкъл започна да излъчва едновременно с нея
— Бързайте и двамата, докато още има време. Решили са да ни изненадат. Ако знаят достатъчно много, сигурно са предвидили да изпратят хора и за вас, преди да има време да ви предупредим. Прибраха Сали и Кетърин почти едновременно преди десет минути. Бързо тръгвайте!
— Ще се срещнем до мелницата. Бързай! — добави Роузалинд.
Казах на Петра с думи:
— Обличай се светкавично. Сложи си панталони. Не вдигай никакъв шум.
Тя най-вероятно не беше уловила мисловните образи в подробност, но беше усетила, че това не търпи отлагане. Кимна ми и се прокрадва по тъмния коридор.
Навлякох дрехите си и направих одеялата от леглото на вързоп. Пипнешком открих в сумрака лъка, стрелите и торбата с храна, и тръгнах към вратата.
Петра беше вече почти облечена. Сграбчих някакви дрехи от шкафа й и ги пъхнах в одеялата.
— Не си слагай обувките — прошепнах на Петра. — Носи ги в ръка и стъпвай безшумно като котка.
Вън на двора оставих вързопа с одеялата и торбата на земята, докато се обухме. Петра се опита да заговори, но аз сложих пръст на устните си, после й предадох мислено образа на Савската царица — на черната кобила. Петра кимна, и прекосихме на пръсти двора. Тъкмо бях отворил вратата на конюшнята, когато долових далечен шум и се заослушах.
— Коне са — прошепна Петра.
Коне бяха. Чуваше се тътенът от много копита и лекото потракване на мундщуците.
Нямаше време да търсим седлото и юздите на Савската парица. Сложихме й оглавника и се качих отгоре й от големия камък, използуван за тази цел. Носех толкова много неща, че нямаше място за Петра отпред. Тя седна зад мене и се улови с ръце за кръста ми.
Тихо се измъкнахме през отдалечения край на двора и тръгнахме по пътечката към речния бряг, а ударите на копитата звучаха все по-близо до къщата.
— Тръгна ли? — попитах Роузалинд и казах как сме.
— Още преди десет минути. Всичко си бях приготвила — с укор ми каза тя. — Страшно се мъчихме да се свържем с тебе. Имахме късмет, че Петра случайно се събуди.
Петра се включи с мисловен образ и развълнувано искаше да знае какво се е случило. Все едно, че ни засипа фонтан от искри.
— По-внимателно, миличка. Бъди много по-внимателна — оплака се Роузалинд. — Скоро ще ти разкажем всичко.
И спря за миг, докато отмине чувството, че е ослепяла.
— Сали? Кетърин? — повика ги Роузалинд.
Те отвърнаха заедно.
— Заведоха ни при инспектора. Преструваме се на невинни и учудени. Нали така е най-добре?
Майкъл и Роузалинд се съгласиха с тях.
— Смятаме — предложи Сали — да прекъснем връзката. Ще ни бъде по-лесно да се правим на нормални, ако наистина не знаем какво става. Затова не се опитвайте да правите контакт с нас.
— Добре — съгласи се Роузалинд. — Но ще бъдем готови да приемаме от вас.
И Роузалинд се обърна към мене.
— Побързайте, Дейвид. Запалиха светлини във фермата.
— Всичко е наред. Идваме — казах й аз. — В тъмното няма да разберат веднага накъде сме тръгнали.
— Ще разберат по това, че в конюшнята е още топло, че не сте стигнали далече — подхвърли тя.
Погледнах назад. Забелязах, че един от прозорците на къщата свети; някой носеше фенер. Отдалечено звучеше мъжки глас. Вече бяхме стигнали до речния бряг и не беше опасно да подкарам Савската царица в галоп. Карахме така половин миля, докато стигнахме до брода, после още четвърт миля до мелницата. Изглеждаше разумно да я заобиколим, защото можеше да има будни хора. Зад оградата подрънкваше с веригата си куче, но не излая. След малко улових от страна на Роузалинд чувство на облекчение; идваше от място близо пред нас.
Отново препуснахме и скоро забелязах, че нещо се движи под дърветата край пътя. Обърнах кобилата нататък и там ни чакаше Роузалинд — не само тя, но и чифтът великански коне на баща й. Огромните животни се извисяваха над нас; вместо седла имаха големи плетени кошове. В един от тях седеше Роузалинд, а до нея беше лъкът й — с опъната тетива, готов за стрелба.
Подкарах коня до нея, а тя се наведе да види какво нося.
— Подай ми одеялата — нареди Роузалинд и протегна ръце. — А в торбата какво има?
Казах й.
— Какво, само това ли си взел? — попита с укор тя.
— Трябваше да бързаме — припомних й аз.