Роузалинд подложи одеялата между кошовете. Повдигнах Петра, докато Роузалинд я пое. С общи усилия помогнахме на Петра да се изкатери и да се разположи върху одеялата.
— По-добре да бъдем на един кон — обърна се към мене Роузалинд. — Оставила съм място да седнеш в другия кош. Оттам можеш да стреляш с лява ръка.
И Роузалинд преметна през лявото рамо на коня нещо като малка въжена стълба.
Смъкнах се от гърба на Савската царица, обърнах я по посока на къщи и я плеснах по хълбока, за да тръгне, после тромаво се изкачих в другия кош. В мига, когато махнах крака от стремената, Роузалинд ги издърпа нагоре и ги завърза. Тръсна поводите и преди да бях седнал добре в коша, потеглихме, а вторият великански кон ни следваше, вързан зад нас.
Известно време препускахме в галоп, после оставихме пътя и тръгнахме покрай един поток. Там, където той се срещна с друг, последвахме по-малкото поточе. После оставихме и него и през една мочурлива местност стигнахме до друг поток. Вървяхме по коритото му половин миля или повече, после завихме към нови хълмисти и блатисти места, но скоро стигнахме твърда почва и след малко копитата на конете зачаткаха по камъни. Забавихме още ход, докато конете намериха криволичеща из скалите пътека. Разбрах, че Роузалинд беше съставила план как да скрием следите си. Сигурно без да искам излъчих тази мисъл, защото Роузалинд ми отвърна малко сърдито:
— Не беше лошо малко повече да мислиш, а по-малко да спиш.
— Бях започнал — оправдавах се аз. — На сутринта щях да приготвя всичко. Не ми изглеждаше чак толкова неотложно.
— Затова, когато се опитах да се посъветвам с тебе, беше вече заспал като пън. Мама и аз цели два часа пълнихме тези кошове и оседлавахме конете, за да бъдат в готовност, а ти през това време спокойно си спал.
— Майка ти ли? — попитах изумен. — Тя знаеше ли?
— В последно време наполовина знаеше, наполовина се беше досетила. Не зная доколко се досещаше — никога не сме говорили за това. Мисля, че тя смяташе, че докато не го изречем с думи, все едно че няма нищо. Когато й казах снощи, че е много възможно да трябва да се спасявам с бягство, тя се разплака — и толкова. Обаче не беше изненадана, не се опита да спори и да ме разубеждава. Имах чувството, че отдавна беше усетила вътрешно, че някой ден ще й се наложи да ми помага; затова, когато дойде това време, тя просто го направи.
Замислих се върху думите й. Не можех да си представя собствената ми майка да постъпи така заради Петра. Но все пак беше плакала, когато леля Хериът си замина. А леля Хериът беше повече от готова да престъпи законите за Чистотата. Както и майката на Соуфи. Човек започваше да се чуди колко ли много бяха майките, които се преструваха, че не забелязват въпроси, външно не противоречащи на Определението за Истинското подобие; преструваха се навярно и за неща, които явно им противоречаха, но се мъчеха да измамят инспектора… Чудех се също дали майка ми тайно щеше да се радва, или да съжалява, че съм отвел Петра…
Вървяхме по различни пътища, както беше намислила Роузалинд, за да прикрием бягството си. Минахме през още потоци и каменисти места, после насочихме конете нагоре по стръмния бряг и оттам — в гората. Не след дълго открихме път, водещ на югозапад. Не посмяхме да вървим по него, защото можеха да останат следи от копитата на великанските коне, затова вървяхме успоредно, докато небето започна да изсветлява. После навлязохме навътре в гората, докато стигнахме полянка с трева за конете. Там ги спънахме и ги оставихме да попасат.
След като се нахранихме с хляб и сирене, Роузалинд каза:
— Понеже си си отспал, най-добре ти да пазиш пръв.
Двете с Петра се завиха удобно с одеялата и скоро заспаха. А аз седях, обтегнатият лък лежеше напряко на колената ми, а половин дузина стрели стърчаха в земята досами мен. Чуваше се само птичи глъч, понякога се ръзмърдваше някое животинче, а великанските коне шумно хрупаха. Слънцето огря през по-редкия клонак и започна да топли по малко. Сегиз-тогиз се изправях и обхождах безшумно полянката по края, приготвил опъната стрела в лъка. Нищо не откривах, но така се борех със съня. След няколко часа се обади Майкъл:
— Къде сте сега? — попита той.
Обясних му, доколкото можах.
— А накъде отивате? — искаше да знае той.
— На югозапад — казах аз. — Решихме да се придвижваме нощем, а денем да се крием.
Той одобри това, но каза:
— Бедата е там, че заради страха от Оградата ще бъде пълно с патрули. Не зная дали Роузалинд не е сбъркала, като е взела великанските коне. Само да ги мернат, ще се разчуе като за пожар; стига и да забележат следа от копито.
— Но обикновените коне са по-добри само за къси разстояния — напомних му аз, — иначе не могат да се мерят с тях по издръжливост.