— Може би си прав. Според мене, Дейвид, много важно е да запазиш самообладание. Кой знае колко още ще трябва да се разплащаме. Сигурно са научили много повече за нас, отколкото предполагахме, макар че още не са се добрали до Марк, Рейчъл и до мене. Но явно, че много са се разтревожили. Ще пратят подире ви хайки. Хрумна ми веднага да се включа доброволно в една от тях. Каня се да изпратя съобщение, че сте били забелязани в югоизточна посока. А когато това изиграе ролята си, ще накараме Марк да ги отпрати на северозапад… Ако някой ви забележи, на всяка цена трябва да му попречите да се измъкне. Но не стреляйте. Издали са заповед да не се използуват пушки, освен при крайна нужда или за сигнализиране; ще търсят сметка за всеки пушечен изстрел.
— Това не ни засяга. Нямаме пушка — казах му аз.
— Още по-добре. Така няма да се полъжете да я използувате. Те обаче смятат, че имате.
Нарочно бях решил да не вземам пушка — отчасти защото изстрелите са шумни, но най-вече защото се презарежда бавно, тежка е за носене и става безполезна, щом ти се свърши барутът. Стрелите не достигат толкова далече, но не вдигат шум и докато се презарежда една пушка, можеш да изстреляш половин дузина.
Намеси се Марк:
— Чух разговора ви. Ще пусна слуха за северозапад веднага, щом стане нужда.
— Добре. Но не го прави, преди да ти кажа. Сигурно Роузалинд сега спи? Като се събуди, помоли я да се свърже с мене — каза Майкъл.
Обещах му и всички се оттеглихме. Останах на пост още два часа, а после събудих Роузалинд, да ме смени. Петра спеше дълбоко. Легнах до нея и след миг вече спях.
Сигурно спях леко, или пък просто по съвпадение се събудих, точно за да уловя една тревожна мисъл от Роузалинд.
— Убих го, Майкъл. Мъртъв е…
После мисловният образ премина уплашено в някаква объркана форма.
Включи се Майкъл — твърдо решил да ни ускокои.
— Не се бой, Роузалинд. Не можеше да не го направиш. Това е война — между нашия вид и техния. Не я започнахме ние; имаме не по-малко право на съществуване от тях. Не бива да се плашиш, миличка; не може другояче.
— Какво се е случило? — запитах аз, като приседнах.
Те не ми обърнаха внимание, или пък бяха прекалено погълнати от разговора, за да ме забележат. Огледах полянката. До мен, все още заспала, лежеше Петра; великанските коне спокойно пасяха трева. Майкъл отново се появи:
— Скрий го, Роузалинд. Потърси долчинка и го затрупай с листа.
Последва мълчание. После се обади Роузалинд — вече беше овладяла паниката, но продължаваше да е много разтревожена, когато се съгласяваше.
Станах, взех лъка си и прекосих полянката към мястото, където знаех, че е тя. Когато стигнах до първите дървета се сетих, че оставям Петра сама, и не продължих.
След малко откъм храстите се показа Роузалинд. Вървеше бавно и по пътя чистеше стрелата си с листа.
— Какво се е случило? — попитах аз.
Но тя изглежда отново беше изгубила контрол над мисловните образи; чувствата й ги объркваха и изкривяваха. Когато ме доближи, каза с думи:
— Един човек… Беше дошъл по следите на конете. Видях как идва по тях. Нали Майкъл каза… О, Дейвид, не исках да го направя, но какво друго ми оставаше?
Очите й бяха пълни със сълзи. Прегърнах я и я оставих да си поплаче на рамото ми. Нямаше с какво да я успокоя особено. Освен да я уверявам, както Майкъл, че направеното от нея е абсолютно необходимо.
Не след дълго бавно се върнахме на поляната. Роузалинд седна до спящата Петра. Сетих се да попитам:
— А какво стана с коня му, Роузалинд? Конят избяга ли?
Тя поклати глава.
— Не зная. Положително е имал кон, но когато го видях, вървеше по следите пеша.
Реших, че е най-добре да се върна по пътя и да видя дали не беше оставил коня си вързан някъде. Вървях половин миля, но не открих нищо. Нямаше и пресни следи от копита, освен от великанските коне. Когато се върнах, Петра се беше събудила и бъбреше с Роузалинд.
Денят си отиваше. Повече не ни потърсиха нито Майкъл, нито останалите. Независимо от случилото се, по-добре беше да останем, където бяхме, отколкото да се придвижваме по светло с риск да ни забележат. Затова чакахме.
После, следобеда, нещо внезапно се появи.
Не беше мисловен образ, нямаше истинска форма; беше просто израз на страдание, като мъчителна агония. Петра задиша тежко, разплака се и се хвърли в ръцете на Роузалинд. Беше с такава сила, че направо изпитвахме болка. Двамата с Роузалинд се спогледахме с широко отворени очи. Ръцете ми се разтрепериха. Ударът обаче беше така безформен, че не можехме да кажем кой го излъчва.