После се появи смесица от болка и срам, а над нея — без надежда отчаяние, сред което се мяркаха характерни форми, които веднага разпознахме като Кетъринени. Роузалинд улови ръката ми и я стисна. Търпяхме, докато остротата намаля и напрежението отслабна.
Обади се Сали — несвързано, на вълни на вълни: отначало с любов и състрадание към Кетърин, после с тревога към нас:
— Пречупиха Кетърин. Успяха… О, миличка Кетърин… Не, не бива да я вините, никой не бива да я вини. Моля ви, не я обвинявайте. Те я подлагат на мъчения. Можеше да се случи с всеки от нас. Сега изчезна… Не ни чува… О, Кетърин…
И мислите на Сали бяха погълнати от мъката й. След малко се появи Майкъл — отначало неуверено, след това в една толкова сурова форма, каквато не бях получавал от него.
— Наистина е война. Един ден ще им отмъстя за това, което направиха с Кетърин.
После повече от час не се чу нищо. Направихме всичко възможно да успокоим и утешим Петра, макар и не особено убедително. Тя беше разбрала малко от разговора ни, но беше доловила силата на излъчването и това стигаше, за да се изплаши.
След това отново се появи Сали — убита, нещастна, насилваща се да говори:
— Кетърин направи признания; изповяда всичко. Аз го потвърдих. И мене щяха да пречупят в края на краищата…
Гласът й стана колеблив и затрепера:
— Не можех иначе… Как щях да изтърпя нажеженото желязо, след като тя вече призна? Не можех. Простете ми… простете и на двете ни…
И тя изчезна.
Появи се Майкъл — също неуверен и разтревожен.
— Сали, миличка, как може да обвиняваме и теб, и Кетърин. Разбираме ви. Но трябва да знаем какво им казахте. Какво им е известно?
— За мисловните образи… за Дейвид и Роузалинд. Бяха почти сигурни за тях, но искаха да го потвърдим.
— И за Петра ли?
— Да. О…
Появи се безформен образ, изпълнен с угризения.
— Нямаше как. Клетата малка Петра… Но всъщност те вече знаеха. Защото Дейвид и Роузалинд иначе не биха я взели със себе си. С никаква лъжа нямаше да го прикрием.
— А за другите?
— Не. Казахме им, че други няма. Мисля, че ни вярват. Все още ни задават въпроси. Опитват се да научат подробности. Искат да знаят как правим мисловните образи, какъв е обсега на излъчването. Лъжа ги. Казвам, че е не повече от пет мили и че дори тогава не е лесно да се разбират мисловните образи… Кетърин е почти в безсъзнание. Няма сили да се свърже с вас. Но продължават да разпитват и двете ни, непрекъснато. Да можехте да видите какво са й направили… Краката й, Майкъл, клетите й крака…
Картината от Сали се замъгли и изчезна.
Никой друг не се включи. Сигурно всички бяхме дълбоко наранени и потресени. Човек избира думите, после ги изрича… А образите чувствува вътре в себе си…
Слънцето се бе спуснало ниско и вече събирахме багажа, когато Майкъл се включи.
— Слушайте ме внимателно — каза той. — Здравата са се заели с цялата работа. Много са се уплашили от нас. Обикновено оставят Отклоненията на мира, когато напуснат областта. Никой не може да се засели без документи за самоличност, или много обстоен оглед от местния инспектор, затова без друго обикновено свършва при Оградните жители. Но от нас са се притеснили много, защото външно нищо не ни личи. Живели сме сред тях почти двадесет години, без те да ни подозират. Навсякъде биха ни приели за нормални. Затова са разлепили съобщения, в които описват трима ви и официално ви обявяват за отклонения. С други думи — не принадлежите на човешкия род и следователно не ви се полага да ползувате правата или закрилата на човешкото общество. Всеки, който ви помогне, извършва престъпно деяние; всеки, който не съобщи местонохождението ви, ако му е известно, също подлежи на наказание… Изобщо, поставени сте извън закона. Всеки, който ви забележи, може безнаказано да ви застреля. Ще дадат малка награда на този, който съобщи, че сте мъртви и занесе доказателства; наградата е обаче много по-голяма, ако ви залови живи.
Майкъл помълча, за да ни даде време да възприемем казаното.
— Нещо не ми е ясно — обади се Роузалинд. — А ако дадем дума да се махнем оттук и да не се появяваме?
— Страхуват се от нас. Искат да ви хванат, за да научат повече за нас, затова са предвидили по-голяма награда. Не става вече въпрос само за истинското подобие, макар че те твърдят това. Разбрали са, че можем да представляваме опасност за тях. Ами ако се окажем много повече на брой, ако можем да мислим заедно, да правим планове и да ги съгласуваме без цялата им машинария от думи и съобщения — значи винаги бихме могли да ги надхитрим. Мисълта за това им е неприятна, затова искат да ни жигосат, преди да се появят още като нас. За тях това е въпрос на оцеляване на вида им — и може би не грешат, нали?