— Какво стана? — попита я Роузалинд.
Петра отвори очи. Отговори с картина, която изразяваше озадачаване и бе с неясна форма.
— Някаква жена ми задаваше въпроси. Мисля, че се намира много, много далече. Каза, че преди е приемала мислите ми — когато съм изпитвала страх. Иска да знае коя съм аз, и къде съм. Да й кажа ли?
За миг се поколебахме. След това Майкъл ни попита леко развълнуван дали имаме нещо против. Ние нямахме.
— Добре, Петра. Можеш да й кажеш — съгласи се той.
— Ще трябва да вдигна много шум, прекалено далече е — предупреди ни Петра.
И добре, че го направи. Ако се беше впуснала, без да сме се изключили, мозъците ни щяха да се повредят. Аз се откъснах от разговора и съсредоточих вниманието си на пътя пред нас. Това ми помогна, но в никакъв случай не бе достатъчна защита. Образите бяха прости — както и можеше да се предполага, поради възрастта на Петра, но все пак достигаха до мене с мощност и яркост, която ме зашеметяваше и оглушаваше.
Майкъл излъчи нещо като „Пфу!“, когато разговорът приключи, а веднага след него Петра повтори своето „Млъкнете!“ Настъпи тишина, а после отново кратък ослепяващ ни период. Когато това свърши, Майкъл попита:
— Къде се намира тя?
— Ей натам — каза Петра.
— За бога!…
— Сочи на югозапад — обясних аз.
— Попита ли я как се казва нейното място, миличка? — обади се Роузалинд.
— Да, но не ми звучеше познато, състои се от две части и там има много вода — обясни й Петра доста неясно. — А и тя не разбра къде съм аз.
Роузалинд предложи:
— Кажи й да изпише името с формата на буквите.
— Но аз не зная да чета — протестира със сълзи на очи Петра.
— Ах, да, колко неприятно — съгласи се Роузалинд. — Но ние поне можем да изпишем нашето място. Ще ти предавам формите една по една, а ти мислено ще й ги препредаваш. Съгласна ли си?
Петра доста неуверено се съгласи да опита.
— Добре — каза Роузалинд. — Моля всички внимавайте! Започваме.
И тя изписа „Л“. Петра го предаде със страхотна сила. След това Роузалинд показа „а“, „б“ и така нататък до края на думата. Петра ни каза:
— Тя разбра, обаче не знае къде е Лабрадор. Каза, че ще се опита да научи. Иска да ни изпрати своите букви, но аз й казах, че няма защо.
— Но има защо, миличка. Ще ги получиш от нея, после ще ни ги покажеш; само че внимателно, за да успеем да ги разчетем.
След малко получихме първата буква. Беше „з“. Изпитахме разочарование.
— Какво изобщо може да е? — в един глас питаха всички.
— Сигурно е сбъркала. Трябва да е „с“, а не „з“ — реши Майкъл.
— Не е „с“, „з“ е — настояваше разплакала Петра.
— Не им обръщай внимание. Продължавай — каза й Роузалинд.
Получихме думата до края.
— Е, поне останалите букви са верни — успокои се Майкъл. — Селандия… това трябва да е…
— Не Селандия, Зеландия — упорствуваше отново Петра.
— Но, миличка, „з“-то не означава нищо. А Селандия явно значи „Морска земя“.
— А това не ни помага с нищо. Според моя чичо Ексъл морето е много по-голямо, отколкото може да си представи човек.
В този, миг всичко беше засенчено от възмутената Петра, която разговаряше с непознатата. След малко свърши, за да съобщи тържествено:
— „З“ е. Жената каза, че буквата се различава от „с“, като бръмченето на мухите е.
— Добре — съгласи се Майкъл, за да има мир. — Попитай я обаче има ли там море?
Скоро Петра отговори:
— Да. Сушата е на две части, а около тях има много море. Оттам, където е тя, се вижда как слънцето огрява морето страшно надалече, и то цялото е синьо…
— В полунощ? Жената трябва да е луда — каза Майкъл.
— Но при нея не е нощ. Тя ми показа — обиди се Петра. — Там има много къщи, които не са като къщите в Уокнак, много по-големи са. По пътищата се движат смешни каруци без коне. А във въздуха летят едни неща, и отгоре им нещо се върти…
Изтръпнах, защото познах картината от детските си сънища, които почти бях забравил. Включих се и повторих описанието по-ясно от Петра: по форма тези неща приличат на риби, блестящи и бели на цвят.
— Да, такива са — съгласи се Петра.
— В цялата тази работа има нещо странно — намеси се Майкъл. — Дейвид, ти откъде знаеше…
Аз го прекъснах.
— Нека Петра предаде всичко, което може. После ще се разберем.
И ние отново се постарахме да сложим преграда между нас и явно едностранното излъчване, което Петра водеше с вълнение и напрежение.
…Пробивахме си път през гората бавно. Бояхме се да не оставим следи по пътищата и коловозите, затова напредвахме по малко. Лъковете ни бяха непрекъснато готови за стрелба, трябваше да внимаваме да не се изплъзнат от ръцете ни и да се навеждаме, когато минаваме под надвиснали клони. Вероятността да срещнем хора не беше голяма, но се случваше да попаднем на звяр, излязъл на лов. За щастие винаги, когато чуехме приближаването му, успявахме бързо да избягаме. Може би и той се плашеше от огромните великански коне; значи имаше поне едно преимущество, което да оправдава дирите, които оставяхме.